“Нямам послание, което да предам, и смятам за нечестно да твърдя, че предавам доктрина или надежда. Отказвам да принадлежа към клан: етикети трябва да се поставят само на куфарите”.

 

 

“Киното е преди всичко картина”. На 20 януари 1920 г. в Римини се ражда Маестрото, Федерико Фелини. По време на снимки италианският режисьор обръща особено внимание на композицията, цветовете, декора, грима, светлината. Но за него киното е “изкуство и същевременно цирк, барака на фокусник, пътешествие с нещо като “луд кораб”, приключение, илюзия, мираж. Това е изкуство, което няма нищо общо с останалите и най-вече с литературата”.

 

В далечната 1973 г., в интервю за “Фигаро Литерер”, по време на снимките на “Амаркорд” в киностудиото “Чинечита”, Федерико Фелиин разказва за страстта си да разказва истории и любовта си към актьорите. И заявява: “Всъщност хващам камерата, когато искам да разкажа история. И анекдотите ми винаги имат автобиографична страна. Всеки от филмите ми се отнася до сезон от моя живот. Този път съм в сезона на мъдростта”. “Фигаро” публикува отново цялото интервю с италианския режисьор, по повод стогодишнината от рождението му.

 

Фелини: Етикети трябва да се слагат само на куфарите

 

- Ако не бях “станал” режисьор, щях да искам да “стана” магьосник. Две професии, една цел: да предоставяме възможност да се мечтае свободно. Горките хора от 1973 г., бомбардирани от идеолози със схеми, с готови идеи! В крайна сметка, те изживяват живота си само чрез посредник; никога не са в пряк контакт със събитието и го откриват само в тълкуването на марксистите, католиците, мъчениците, на мама или татко. Нямам послание, което да предам, и смятам за нечестно да твърдя, че предавам доктрина или надежда. Отказвам да принадлежа към клан: етикети трябва да се поставят само на куфарите.

 

Тогава, бихте казали вие, Фелини снима филми за публиката и прави комерсиално кино. Това би било погрешно. За мен, както и за всички. Това, което наричат комерсиално кино, всъщност е дело на режисьори, които прожектират на екрана собствената си вулгарност. Хубаво алиби - филм за публиката!… Целувката на прокажения. Такъв алтруизъм може да дойде само от свети Франциск от Асизи.

 

За миг бурята утихва. Федерико Фелини използва възможността да укроти такето, което танцува на главата му. Сяда пред чинията си, леко приведен, внезапно умълчан. Въпросителна усмивка застива на лицето му. Дебне реакциите, които думите му предизвикват. Иска да изненадва, учудва, съблазнява. Най-вече обича да обърква. На един от биографите си, които веднъж се учудил, че описва детството си по фантастичен начин, отговорил: “Е, какво! Предлагам ви чисто нова версия за съществуването на Фелини, а вие не сте доволен!”.

 

- Не, не съм свети Франциск и никога не мисля за бъдещите си зрители. Всъщност хващам камерата, когато искам да разкажа история. И анекдотите ми винаги имат автобиографична страна. Всеки от филмите ми се отнася до сезон от моя живот. Този път съм в сезона на мъдростта.

 

- Но не буди ли съмнение смехът, предизвикан от последната дума?

 

- Вярно, че ми се е случвало да снимам филм, за да спазя договор. В случая това не е така. Освен това, ако трябва  да се подчинявам само на този вид задължения, по-добре да отворя магазин за вратовръзки. 

 

Този месец март Федерико Фелини работи в студио в края на едно дере, близо до Виа Фламиния, на няколко километра от Рим. Там той пресъздава различните стои от един дом, който ще приюти неговия “Амаркорд”:

 

- Заглавието ми ви се струва загадъчно. Не става дума за марка аперитив, а за израз, който на римски диалект се пише A m’arcord и означава “Спомням си”. Още един филм със спомени, но моите са смесени със спомените на другите; всичко е съчетано според инстинкта ми. Защото аз не съм аристократичен режисьор, който само следва указанията на сценария. Измислям постепенно. В “Рома” например, епизодът на магистралата заемаше само два реда в сценария. Той се превърна в силен момент във филма. Така че не бих могъл да ви разкажа за развръзката в “Амаркорд” преди филмът да е завършен. Какво бих могъл да ви кажа за него? Отначало мислех да нарека тази продукция “Превзетият човек” (L’Homme envahi), което беше още по-ясно на английски. The profaned man. Накратко, потрет на човек, изцяло зависим от зловредна информация.

 

После нещата се промениха. Вече не става въпрос за разработване на интрига, а за съпоставяне на серия от епизоди, донякъде като в “Рома”. За да се дистанцирам от нашия век, което засилва обективността на думите ми, си представям, че през 2000 г. оцелял от нашата епоха се опитва да обясни своето време на събедесник, който може би дори не го слуша. Той прелиства страниците на бележника си и се опитва да си спомни какво е било едно малко италианско градче през 30-те г. на ХХ век. Това, ако искате, е размисъл за онова, което ще загуби светът, ако продължи да върви, както днес. Ще падне, за добро или лошо. 

 

Важен в случая е наблюдателният пост, от който размишлявам по проблема. Никакво реакционно или консервативно отношение от моя страна. Оставам  напълно на човешко и поетично ниво.

 

Рисувам нещата такива, каквито са или не са. По-точно, предавам ви ги така, както аз ги виждам. 

 

- Как е организирана тогава истината при Фелини?

 

- Много честно. Моят материал се състои само от автентични елементи, които моделирам според естестическия си вкус и които са телескопирани в тясната рамка на екрана. Емоционалната им сила произтича както от вътрешната им реалност, така и от тяхното сливане и графична обработка. “Амаркорд” ще бъде просто дърдорене за едно малко градче в Романя.

 

Според метода, който винаги съм съблюдавал с моя екип, ние си представихме определен брой епизоди, 18 или 20, мисля, които ще въведем в тази вселена. После избрахме изпълнителите. Знаете, че предпочитам непрофесионалните актьори. Преди “Долче Вита” Анита Екберг никога не е била актриса. Но тя беше бомба с жизненост и стана героинята на моя филм. 

 

За “Амаркорд” се обадих на две звезди от театъра, Пупела Маджо, която е известна в Италия, и Магали Ноел, с която вече снимах “Долче Вита” и “Сатирикон”. Останалите не ги познавате. Има един дребен мустакат човек, който е магьосник в живота, и най-вече Нандо Орфеи, директор на цирка, който ми позволи да заснема “Клоуните”. Виждате го там, репетира една вътрешна сцена, която ще прерасне в семейна кавга. Ето, от четири часа обядва за нуждите на действието. Вече изяде двайсет и осем пилешки бутчета. 

 

Фелини се промъква отстрани на камерата, става, за да даде указания за сценичната игра. Той е последователно актьор във всички роли. Моделира всеки герой, заменя техните реакции със своите. Непрекъснато измисля допълнителен детайл, който добавя сатиричен или вълнуващ щрих към епизода. В края на деня филмът ще е напреднал с две или три минути.

 

- Мразя актьорите, които идват, за да изпълнят номер. Понякога ги наемам за обратното на това, което те си мислят. Едно изключение: Джулиета Мазина. В света без любов, който доста често описвам, тя излъчва неизчерпаема наивна нежност. Именно тя обърна “Ла Страда” към нежността.

 

"Ла Страда" на Фелини, с Джулиета Мазина и Антъни Куин, 1954 г.

 

След като ролите са разпределени, трябва да се помисли за декорите. Тези в “Амаркорд” дават кратко описание на различните епизоди. Освен апартамента, претъпкан с пожълтели фотографии, чорапи, окачени на едно въже, олющени мебели, в които Нандо Орфеи непрекъснато гризе пилешките си бутчета, в киностудиото до Вия Фламиния е и дворецът, в който живее местният граф. Пластмасов сняг се вихри от струята на вентилатори. На няколко крачки оттам се намира магазинчето на продавача на тютюн. Много по-далеч, от другата страна на Рим, в “Чинечита”, е пресъздаден площадът на града с неговата църква, шествието от каруци, гарата и батистерия.

 

- Само един естествен кадър: казино, което превърнахме в дворец. Не вярвам в силата на външните кадри. За мен киното трябва да се прави изцяло в студио. Само там всеки може да упражни таланта си на илюзионист. За “Амаркорд” например, имахме нужда от море. Е, добре, направихме го с листове от пластичен материал и изкуствена мъгла. Разбира се, няма да видите риби, но нито за миг няма да заподозрете, че не са там и не плуват.

 

В студиото можеш да отидеш отвъд реализма. Наистина ли си мислите, че съм ходил да снимам епизода с магистралата в “Рома” на околовръстния път? Тези поройни дъждове, това задръстване от камиони, коли, коне, амбулантни търговци и проститутки бяха организирани на триста метра от “Чинечита”. За същия филм малкият площад, затрупан с масите на ресторантчета и населен със семейства, които ядат спагети, беше пресъздаден на същото място: трамваят, който прекосява тази тълпа, влизаше от едната врата на студиото и излизаше от другата.  

 

Федерико Фелини с Джулиета Мазина, Магали Ноел и Марчело Мастрояни представят филма "Сатирикон" в телевизионното предаване "Неделен гост" в Париж, 1 декември 1969 г.

 

Защо е тази техника? Защото изграждайки околната среда, можем да ѝ придадем определена поетична и експресивна стойност, било подчертавайки природните перспективи, било натрупвайки знаци, които засилват търсения ефект. Въпросът е да концентрираме и засилим знаците, които природата ни дава в смекчен и разпъснат вид. В това отношение всичко е важно. Поради тази причина се грижа за всеки костюм и наблюдавам, например, стареенето, бръчките, упадъка, които ще бъдат обект на камерата.

 

Фелини има око и ухо за всичко. Когато трябва да включи музика във филма, тук ще поиска мажорен акорд, там - намесата на малка флейта или на ловджийски рог:

 

- За да обобщя въпроса, бих казал, че киното е преди всичко светлина. Трябва да я създадем според нуждите си. Слънцето не можем да го контролираме; не е възможно да му кажем: малко по-надясно, още малко вляво. С прожекторите контролирате напълно ситуацията. Понякога критикуваха осветлението в “Сатирикон”. Ако филмът ми е черен, то е защото римляните не са имали ток!

 

Не е сигурно обаче, че точно заради светлината са упреквали Фелини в чернота. Той добре го знае, дори и да избягва ловко атаката. Не го ли обвиняваха по-скоро, че е вестител на упадъка и винаги излъчва отчаян песимизъм?

 

- Това е само легенда! На първо място, защото съм вярващ. Не в конвенционалния смисъл, разбира се. Догмата и ритуалите за мен нямат значение. Но за мен Христос е велик човек, който ни е научил на надежда. Упадъкът обаче упражнява истинско очарование върху ума ми… не корабокрушението, бедствието, енергийният срив, които го характеризират, а семето на възраждането, което носи. Нищо ли не значи за вас последното детско лице в “Долче Вита”, окончателното заминаване на Енколпий в “Сатирикон”?

 

Освен това, в края на всичките ми филми ви оставям да избирате между щастлив и трагичен изход: доказателство за това е последната усмивка на Кабирия и дори групата мотоциклетисти в “Рома”. Сравнявате ги с конниците на Апокалипсиса, но може би те символизират живота, който върви срещу течението на историята. Няма да ви дам моята интерпретация, просто защото това е въпрос на настроение в момента. Не, негативизмът ми е непознат. 

 

- И по каква тема ще се упражнява оптимизмът на Фелини догодина?

 

- Казанова. Мисля за това отдавна.

 

Той бързо се отдалечана към снимачната площадка, където го чака Нандо Орфеи с петдесетото си пилешко бутче. “Амаркорд” има всички права. Утре, “Казанова”. Сезонът на мъдростта несъмнено ще продължи една зима. Но в календара на Фелини един сезон не се повтаря, той създава шедьовър и изчезва.

 

Превод от френски: Галя Дачкова

 

 

 

 

 

Още от категорията

Платонов - откъси

Платонов - откъси

Кой е Андрей Платонов? Младите читатели едва ли са чували за този гени...

1 коментар/a

Tschuntscho на 24.01.2020 в 22:30
Велик. Добре, че има и такова кино, каквото правеше...

Напиши коментар