Тъй като сме в навечерието на най-големия християнски празник Възкресение Христово решихме да направим малко почивка от острите политически и злободневни теми и да поговорим за мястото на религията в нашето всекидневие. Наш събеседник ще бъде г-жа Теодора Димова - писател и драматург.
  Израснахме в абсолютно невежество по отношение на религията…

Явор Дачков: Не Ви ли се струва, че българските писатели и поети отделят твърде малко място на религията в своите произведения?

 Теодора Димова: Знаете ли, ние сме от това поколение, което израснахме в абсолютно невежество по отношение на религията. Това невежество се преодолява трудно и е много срамно, много потискащо. Когато влезем в църква не знаем какво да правим, не знаем къде да отидем, не знаем как да се кръстим, не знаем какво се случва по време на богослужение, не разбираме. Този вакуум се преодолява трудно, изисква се голямо усилие да се мине през него и да се признае. В крайна сметка един човек не може да живее дълго време без църквата, вярата ни е крехка, чуплива и ако нямаме подкрепата на Църквата тя се заразява. Например хората от нашето поколение сме изчели много, за голям срам, много повече книги на Карлос Кастанеда, Чопра и тн., отколкото православна литература. Това е един тежък белег на нашето поколение и затова активно пишещите хора толкова малко се обръщат към религията, заради този свян и това невежество вътре в нас.

Явор Дачков: Вие казахте, че вярата ни е крехка и чуплива и имаме нужда от общността на Църквата, където намираме опора и свидетелство за вярата. Но много хора казват, че Църквата е институция, която не е необходима и подтиска хората. Как Вие приемате Църквата?
 
Теодора Димова: Колко свободно можем да хулим и да отричаме Църквата. Но запитваме ли се как ние участваме в живота на Църквата, ходим ли на църква, присъстваме ли на богослуженията – отговорът е не. Откъде тогава знаем какво прави тя? Когато един човек достигне до храма, тогава цялата  перспектива на живота се променя, нещата изглеждат по съвсем различен начин и в друга светлина. Въпросът е, че ние не правим усилието да отидем до Църквата и да видим какво става там, а имаме силата да я хулим.

Явор Дачков: Обвиняваме свещениците, че говорят неразбираемо, че много често не отговарят на нашите представи за чистота и святост…

Теодора Димова:
Това според мен се дължи на нашето огромно високомерие, самомнение, неуважение към институциите. Когато се запитаме: какво аз направих за Църквата?, отговорът е нищо, дори не съм стъпил там. Защото въпросът не е да отидеш и да запалиш една свещичка, участието в църковния живот изисква непрекъснато усилие – всеки ден ново и ново усилие – и то е тежко и не много приятно. Ние сме свикнали да живеем лесно, всичко да ни се поднася наготово и вътрешното, духовното усилие като че ли ни е все по-чуждо и по-чуждо.

Явор Дачков: Удоволствието е заместило усилието. Както пише Христос Янарас (изявен гръцки съвременен православен богослов и публицист) всичко е насочено към удовлетворяване на чувството ни за значимост, за величие, за самодостатъчност.

Теодора Димова: Нашето его е като някаква ламя и то има нужда от все нови и нови жертви…

Явор Дачков: А  как стана Вашето обръщане към Църквата?

Теодора Димова:  За всеки човек става по различен начин. Мисля, че този извървян път е най-дълбокото в човешката съдба и като че ли не могат да се правят никакви обобщения. За мен стана много бавно и постепенно, предизвикано от чувството за липса – за това, че сама не мога да заситя духовния си глад. Има хора, които са щастливци, за които пътят към храма е много пряк, без завои, без пропасти, без пропадания – и това са наистина щастливи хора.  

Явор Дачков: Друго интересно нещо е как се пише художествена литература по тези въпроси?

Теодора Димова:  Писането е много трудно, защото, от една страна, дебне опасността да изпаднеш в дидактичност и да отблъснеш хората тотално, а от друга страна можеш да изпаднеш в милозливост, която е също толкова отблъскваща. И този лед да се пише за вярата, за приближаването ни до вярата е много хлъзгав и опасен.

Явор Дачков:  България май не е много благодатна среда за говорене и писане в тази насока? Или бъркам?

Теодора Димова:
Аз мисля, че необходимостта от говорене и подобно писане е много назряла. Имам чувството, че има някаква енергия, която е под капак в момента и трябва само да се драсне една клечка, за да излезе наяве. Всеки има нужда да говори за вярата си или за липсата на вяра.

Явор Дачков:
  И все пак да кажем няколко думи за книгата, върху която работите?

Теодора Димова: Тя е с работното заглавие „Марма (Мариам)” и в нея се говори за това, как един съвременен човек се приближава към Евангелските събития и ги изживява, и ги предава на другите. Става дума за това, колко е труден този път, колко е неблагодарен в началото и каква утеха носи накрая…

Още от категорията

Напиши коментар