Значения на думата: “Провинциалист” е обидна дума. По времето на социализма това беше една от главните обиди. Тогава престижът на София беше голям: нямаше я конкуренцията на западните градове, те бяха труднодостъпни. Тогава, както понякога и днес, хората използваха тази дума с удоволствие, без да мислят, че тя може да бъде отправена и към тях. Но какво да му мислим предварително. Като ни нарекат нас така, тогава ще се сърдим...
Провинциализмът

   “Провинция” е дума, която дължим на древните римляни. Когато някоя държава/територия бъде завладяна, тя се превръща в административна област начело с висш римски чиновник, назначен с решение на сената. Той отговаря за реда и командва военните части, разположени в базата. Населението е сравнително безправно, макар да му се разрешава да запази обичаите си и известна икономическа самостоятелност. Но данъците не са малки, а римското управление може да извършва каквито още вземания сметне за нужни. 

    Като изключим териториите на историческа Гърция (полисите в Мала Азия, южната част на Хемуския полуостров и Южна Италия), останалите области, включително Египет, се наричат “варварски”. Причината е, че населението не говори нито латински, нито гръцки. Този термин е възприет от гърците. В началото (докъм гръко-персийските войни) той е бил неутрален – “варварин” означавало просто “човек, неговорещ гръцки език”. Но после към него се прибавят и другите значения. 

 

    Така че в по-нови времена, включително и у нас, “провинциалист” значи почти същото, което в античността е значело “варварин”. В християнска Европа заслугата за това е най-много на Париж – заради отношението му към останалата Франция. 

Провинциалистът е човек, нероден в столицата, а идващ “отдругаде” – homo novus, както се е казвало в Рим. Дори да говори същия език, той не го говори “както трябва” – има, примерно, недобро произношение. Всъщност и столичанинът, отишъл в провинцията, не говори точно като местните, но там това не смята за провинциалност. 

 

“Провинциалистът” не се ориентира добре в столицата, а и не винаги е облечен точно като столичаните. В обществото им понякога се затруднява и изпада в изолация – не толкова защото не го познават, колкото защото не е престижно да се общува с него. Поради това той започва да се събира с хора от неговите си места и така създава “провинциална общност”, което е неприятно за столичаните. Ако пък се окаже, че не прави така, а се среща само със столичани, това също няма да се възприеме добре – ще го сметнат за подмазвач, “комплексар”, кариерист и т.н.

Поради това, че не е израсъл в столицата и малко е контактувал със столичани, той има по-друго поведение и обноски. Те се възприемат като груби (“недодялани”). Въобще той е простоват човек, некултурен и несъмнено се срамува от това и се опитва да го прикрие. Така поне мислят столичаните.   

Придобие ли такъв образ, човек трудно може да избегне всякакви укори и подозрения. За думи и постъпки, които при другиго не биха направили никакво впечатление, той може да бъде заподозрян в “агресивност” и да му бъде приписана “завистливост”. И всякакви други пороци. 

 

Независимо от целта, с която се употребява, думата има такова значение. Да не забравяме обаче, че едно е на човек да му се припише някое поведенческо или нравствено качество, а друго – той наистина да го има. Последното се установява крайно трудно, ако изобщо. Произнесените думи са факт, останалото е смътно. 

 

И тъй, да приемем, че “провинциализъм” съществува. Това е качество, приписвано на едно мнозинство (“не-столичани”, “външни”) от страна на едно малцинство (“столичани”, които са “вътрешни”). 

За столичността се съди по произхода. Как се определя този произход, дали е въпрос на местораждане или родословие и докъде – това отделно. 

 

*

 

Сега да видим дали да не придадем на тази дума други значения – не съвсем различни, а само, струва ми се, по-общи. 

Нека “провинциализмът” да е откъснатост от “голямото общество”, благодарение на което сме живи. Защото човек не е жив само благодарение на родителите си. Първо са те; но сами как биха се справили? Нито пък е жив благодарение само, примерно, на колегите си. Той просто работи с тях, среща ги по-често. 

И друго: това е откъснатост от източника на живота, който надминава съвкупността на живите същества. Те да не би да се се самопроизвели? Все има и друга причина. И още – откъснатост от истинския човешки живот, който е възможен само ако е осмислен – и то осмислен не от какво да е, а от най-доброто.

Ето това е “провинциализъм” в общ смисъл. Той трябва да се избягва непременно. 

 

 

Претенцията за столичност. Въпросът за аристокрацията

 

Има такава претенция. Тя е подобна на претенцията за “аристократичност”. “Аристокрация” е дума, която се употребява в литературата отдавна – още Платон в “Държавата” надълго размишлява по въпроса. 

 

“Аристокрация” има две значения. Едното е познато – съвкупност от няколко рода, които отдавна са на власт. Другото е по-старо и етимологически основно: “власт на най-добрите”. 

Гръцките автори не винаги изясняват защо тези “най-добри” (aristoi) са такива. Обикновено aristoi се противопоставят на “народа” (demos). Но превъзходството им над него не се дължи непременно на произход, а често и на нравствени добродетели и образованост. Платон предпочита да употребява думата в този смисъл: “аристократи” в “Държавата” са онези, които благодарение на знание или добро възпитание имат власт над страстите си и поради това могат да бъдат и добри управляващи. Според него образованието трябва непременно да води човека към нравствено усъвършенстване – иначе то не е образование, а само имитация. 

 

Друг мой любим автор – Достоевски – също мисли в тази посока. В “Юноша” се казва следното: 

“ – Нашето дворянство и сега, след като е изгубило правата си, би могло да си остане висше съсловие като пазител на честта, светлината, науката и висшата идея, и, което е главно, като не се затваря вече в отделна каста, което би било смърт за идеята. Напротив, вратите към съсловието са отворени у нас много отдавна; дошло е време вече да се отворят съвсем. Нека всеки подвиг на честта, науката и доблестта дадат у нас право на всекиго да се присъедини към висшия клас хора. По такъв начин съсловието се превръща в едно събрание на най-добри хора, в смисъл буквален и истински, а не в предишния смисъл на привилегирована каста. В такъв нов, или по-право обновен вид би могло съсловието да се задържи.

Князът се озъби: 

– Какво дворянство ще бъде то тогава? Вие проектирате някаква масонска ложа, а не дворянство.

Повтарям, князът беше ужасно необразован...” (ІІ, 2,2; превод Рачо Стоянов).

 

*

 

Напрежението между претендиращите за “столичани” и “останалите” идва от това, че претендиращите настояват, че са различни и отделни, но не се отделят наистина, а остават в същото общество. Защо не прекратят всякакви връзки с останалите? Защо не ги забравят, поне в речта си? Просто да не говорят за това. 

Защото се стремят към положение на господари. Господарят обикновено не харесва роба си и го гледа отвисоко; но ако го загуби, тогава няма да бъде господар на никого. Отношението му към роба е противоречиво – пренебрегва го и същевременно го желае. Защото се нуждае от него. 

Такова е и отношението на всеки злословещ към онези, за които той злослови. Ако са ти толкова неприятни и ги намираш за непоправими, защо се занимаваш с тях? Забрави ги. Но не ги забравя, защото злословието му е приятно. Така и претендиращият за столичанин се нуждае от “външните”. Ако не мисли за тях, как ще си спомня, че е столичанин? 

 

Някой ще каже, че имам “фиксация” върху някои въпроси. Вярно е. Но това, което обсъждам, не са нито лица, нито реални общности, а наистина само въпроси. Причината е, че се опитвам да предложа добри решения на някои противоречия, които измъчват хората. Но това не може да стане без говорене. 

Ето въпроса за сектантството. Сектантът обича да настоява , че е “по-чист” от онези, от които се е отделил. Но ако това е ценното в него – “чистотата” му – той как ще мине без “нечистите”? Нали чрез сравнението си с тях се оказва “чист”? Така е и със “столичанина”. 

 

 

Християнското решение

 

Християнската църква се разпространява точно по времето, когато Рим затваря в границите си цялото околосредиземноморско пространство. Границите са: океанът, една преграда между Шотландия и по-южната част на острова, Рейн и Дунав, Черно море, Ефрат и пустините на Арабия и Северна Африка. Властта на столицата над провинциите е сигурна. 

Тогава чрез Църквата на хората е предложено решение – духовна общност. Църквата твърди, че независимо от положението си в този живот хората са равни пред Бога; и че това е същественото. Освен това християните не смятат себе си за “по-чисти” или “по-съвършени” от останалите. Всичко, което имат или би трябвало да имат, е вярата, надеждата и любовта. Но това не са притежания, а състояния; и освен това те не ги пазят за себе си, а ги предлагат и на всеки друг, и то изцяло. 

Вътре в себе си християнската общност също не се дели на “висши” и “низши”. Християните в Рим и Александрия не са “повече християни“ от тези в Созопол или Лутеция. Причината е, че е невъзможно да се установи дали едните вярват, надяват се и обичат повече от другите. Тези неща се очакват от всекиго; и това е всичко. 

Освен това тези общности не са атомизирани – не са от хора с подобни убеждения, но без връзка помежду си – а действителни. Християните се виждат лично – в своите храмове, каквито и да са те. Общностите са във връзка помежду си чрез упълномощени представители, но и чрез всекиго поотделно. Всеки християнин от Ефес е добре дошъл в църква, намираща се във Валенсия. Въпросите на Църквата се решават на срещи на епископите, като никой епископ няма власт над никой друг, макар че някои имат предимство по чест. И сега е така – в православието.

Резултатът от това е, че хората губят потребността да се делят на “повече човеци” и “по-малко човеци”; и никой християнски народ не е “повече народ” от друг, който говори на друг език. 

 

Сега в “международната общност” е друго: едни са “развити”, а други “развиващи се”. Или “трети свят”. Но колкото и да се сменят термините, същественото остава: винаги някои са “по-висши” и поради това – на власт. Това е положението в едно човечество, изпаднало в провинциализъм по отношение на Доброто. 

 

 

Църковнославянски и старобългарски

 

Но да се върнем към второто значение на “провинциалността” – откъснатост от водещата култура, тази на “голямото общество”. Не вярвам мнозина да възразят, ако кажа, че водещата култура на Западния свят (западен в исторически смисъл, оформен на гръко-римо-византийска основа) е християнска. Но от това следва, че нехристияните са провинциалисти – и в двата смисъла. 

Водещата култура се осъзнава добре от малцина, но тя принадлежи на “голямото общество”, а не на някое малцинство. Затова Тертулиан е казал: “нашата душа е по природа християнка”. 

Тази култура се разпростира не само върху голям брой съвременници, но и във времето, през вековете. Поради това хипотезата за “прогреса”, според която днешният ден придава смисъл на всичко, случило се по-рано, е съмнителна. Възможно е случилото се в последно време да е напредък в някое отношение, но с оглед на същественото да е упадък. Ако човек се затвори в съвременността в тесен смисъл (своето поколение), той изпада в провинциализъм по отношение на историята – и на рода си, и на народа си, и на всички хора. 

Това “затваряне в днешния ден” силно е тревожило някои големи интелектуалци на ХХ век – като Оруел. 

   

Ето да вземем нашия език. Някои казват: “не я искам тази държава, български народ всъщност няма, но виж, българския език – да. Него го харесвам”. Да видим колко и от кого се знае българският език. 

 Може ли нашият език да се състои само от това, което е съчинено и публикувано през последните 20–30 години? С този правопис, да кажем? С този синтаксис, с тези думи? Тогава той би бил твърде беден. За наше щастие той е много богат, тъй като съществува в писмен вид повече от 1150 години. 

Но той трябва да се знае. Веднъж Симеон Радев отишъл на гости в дома на Тодор Боров и видял младия Цветан Тодоров да чете Кафка на немски. И казал: “Добре е това. Но три пъти по-добре би било да четеш речника на Найден Геров...” (преразказвам от Елена Огнянова, “Симеон Радев в спомените на съвременниците си”. БП, 1986, с. 425). 

 

Български език е всичко това, което е в писмената ни традиция от Кирил и Методий досега. Дали много хора могат да четат с лекота съчиненията на Софроний Врачански, които са писани до около 1813? Ако не, как ще четат дамаскини и други сборници на 300 и 400 години? Или по-нататък? 

 

Един път към целостта на българския език е да се знае църковнославянски – класически език с напълно изяснена граматика, с огромна (богословска, житийна, химнографска) литература. На него се служи в храмовете ни. Но той е затворен в богословските факултети и в семинариите, няма достъп до общото образование. Причината е известна – “светскост” на образованието. Понякога излиза, че колкото по-необразован е един човек, толкова по-светско му е било образованието...

Някои ще кажат: “Ама как, църковнославянският е руска работа...”. Да. Това е руска редакция на българския език от ХІV в. Разликите са малки и засягат по-скоро правописа. Все едно да кажем: “Тя, славянската литература от Х–ХІV век, е българска работа, Кирил и Методий друго са имали предвид... Затова няма да я четем...”. 

 

Тогава да учим старобългарски. И това е възможно, макар че старобългарската граматика се реставрира въз основа само на текстовете до ХІ в. включително. Това отдавна е направено, учебници има предостатъчно, книгите също са достъпни. Ето, аз съм имал часове три години в гимназията, най-редовно. 

И не понесох учебния процес, отказах се. Защото езикът се преподаваше по непонятен начин – само като граматика. Текстове не се четяха. Причината – пак същата. Страх от съдържанието на тези текстове. И също – банално неразбиране. Е, така ли изглежда образованият човек? Отказва да учи и преподава родния си език, защото се дразни от водещата култура, която той изразява?  

 

 

Какво да правим с европейската литература? 

 

Това, което казвам за неученето и неразбирането на българския език, до което се стигна по идеологически съображения, се отнася и за литературата на цяла Европа. Като казвам “литература” имам предвид всичко – не само художествената, но и философия, историография, есеистика и т.н. 

 

Трябва да се помисли дали може да се направи жизнеспособно образование на основата на дарвинизма, марксизма и психоанализата – като елементи на една общоприета идеология. Ние тук трябва да имаме мнение по въпроса, защото през последния половин век имахме достатъчно дарвинизъм и марксизъм, само психоанализата ни я добавиха наскоро... 

Сега не говоря за влиянието на тези конструкти върху нравственото състояние на хората. Казвам само, че те са твърде нови – появиха се преди малко повече от сто години. Как чрез тях да разбираме предишните книги?

Единственото, което се постига, е това, което виждаме – читателят търси собствените си психоаналитични и други вярвания в книги, писани от хора, които и понятие си нямат за това. Пък тези хора се казват Пушкин, Байрон, Гьоте, Паскал, Сервантес и да не изброявам... 

 

Ето го този читател в положението на лошия провинциалист. Разсърдил се на водещата култура, защото не я познава, а трябва да се потруди, за да я опознае. А тази водеща култура – за християнската говоря – няма нищо против него. Не го смята за “не-човек”. Просто го кани при себе си. Търпеливо и любезно. 

 

 

 

 

Още от категорията

Дневник на чумата

Дневник на чумата

"Трябва да спасяваме в малките промеждутъци, в паузите. Когато дяво...

14 коментар/a

Pearl Earring на 04.10.2014 в 21:48
Гочев има и други много хубави статии, но тази е просто прекрасна. Благодаря за удоволствието да я прочета! Надявам се повече хора да се размислят над казаното вътре.
Омар Хаям на 05.10.2014 в 02:31
Прекрасна статия. И възвишена. Добре би било повече хора да я прочетат и асимилират.Напомня произведенията на Ибсен.Поклон пред Автора и неговото перо !
Омар Хаям на 05.10.2014 в 03:11
Големи мисли от голям Автор като Ибсен. Какво значение има правото, когато нямаш власт у себе си? цитат от \"Народен враг\" Душата на човека се проявява в неговите дела. Единственото, което ценя в свободата, е борбата за свобода. Притежанието не ме интересува. Жената е най-могъщото същество в света – и от нея зависи да насочи мъжа натам, накъдето иска да го поведе Господ Бог. За верния приятел никога не може да се направи твърде много. За да имате основания за творчество, трябва самия ви живот да бъде съдържателен. Каквото посееш в младостта, това ще пожънеш в зрелостта. Колко велико призвание е да проправяш път за непонятните истини и новите мъжествени идеи. Лошите времена пораждат лоши мисли. Моля, не употребявайте тази чужда дума \"идеал\". Кажете го просто, по нашенски: \"лъжа\". Най-подлото престъпление е злоупотребата с доверието на приятеля. Най-сигурният признак, по който може да се познае истинският мъдрец, е търпението. Побеждава този, който бие противника с неговите собствени оръжия. Страхливостта в своя възход се обръща в жестокост. Хиляди думи оставят по-малка следа, отколкото споменът за една постъпка. Чистата съвест е най-добрата възглавница. Щастлива е жената, която притежава мъжество.
Валентина на 05.10.2014 в 04:54
Глъдка чист въздух в отровната мъгла на езиковото блато. Прекрасно!
ММ на 05.10.2014 в 06:51
Цитат:..\"Значения на думата: “Провинциалист” е обидна дума. По времето на социализма това беше една от главните обиди\"...Много по-голяма обида за сегашното време е толкова глупав автор,а пък и доцент!След като прочетохме в предишна статия от същия автор и не разбрахме дали Сократ е педераст,сега разбрахме че столичани са аристокрацията,а останалите българи \"провинциалисти\"!..Ужас!..Но не е виновен тоя който пише глупости,а тоя който ги публикува.
Ойланда на 05.10.2014 в 07:50
Чудесно,но не разбирам защо авторът не спре да трупа информация и да поработи над стила си? За начало Борхес , а сетне и Умберто Еко...Освен ако не е решил да ни покаже какво е \"провинциален стил\" на писане.
djani на 05.10.2014 в 16:13
Без претенции за научност и академичност съм се изказал по темата в публикацията \"Референдум за отделянето на България от София\", при това съвсем на прагматично ниво...
Груйовата капа окна: на 05.10.2014 в 23:54
Глупакът винаги е с ярко изразени претенции за нещо и по това се различава от природно разумният човек. А голяма част от населението от най-голямото село в шоплъка и България е с най-големи претенции за каквото се сетите. Тази му част още смята, че \"От Витоша по-високо и от Искъро по-длибоко нема\". Та, по старобългарски, в заключение: \"саде сал глупци бол\"!
Jozi на 06.10.2014 в 03:44
Да не се повтарям с Валентина.Благодаря ви за статията.
Пишещ на кирилица на 06.10.2014 в 07:10
Благодаря Ви, господин Гочев! Искрено се възхищавам на думите Ви и на смелостта Ви да ги изречете! Господ здраве да Ви дава, и на Вас и Вашите обични!
читател на 06.10.2014 в 19:39
Великолепна статия!
Oilanda на 07.10.2014 в 05:15
И какво е великолепното на този логореен бъртвеж??
Поморийски на 07.10.2014 в 18:00
Автора!!! Брилянтен текст, дълбока мисъл, чудесен анализ!
Лилиенцето Иванова на 11.10.2014 в 00:17
Дачков, Явор е ПРОВИНЦИАЛИСТ във всеки един от гореизброените аспекти и публикувайки тази статия цели да го приемем за провинциалист надскочил компекса си, хахах

Напиши коментар