1. Независимото мислене: „Ти си още млад, Сократе – каза Парменид, – и философията не те е завладяла, както, струва ми се, ще те завладее след време. Тогава няма да гледаш отвисоко на нещата, за които споменах. А сега все още се съобразяваш с мнението на хората. Това е от възрастта ти.“ „Парменид“ 130 е
Против бесовете

 

И действително, младият човек няма сили за самостоятелно мислене. Знам го по себе си, но и не само. Глупаво е да се говори, че младите са „свободомислещи“ ей-така, поради възрастта си. Освен това, ако се казва в тяхно присъствие, то е вредно за самите тях. Защото така може задълго да повярват в една лъжа, подсладена с ласкателство: и да я повтарят пред други.  

 

Младият човек не може да е свободомислещ, защото все още се стреми „да се справи“ в живота. Да се „докаже“. Той няма увереност в себе си. Ако има някаква, тя идва от онези, които го насърчават. Но тази увереност е слаба, защото се опира на нещо външно – на човешко мнение. И тъй като е признателен на насърчаващите го и се надява на тях, той ще се старае да им угоди. Значи няма да е свободомислещ. 

 

Независимото мислене и поведение се появяват тогава, когато човек престане да се надява на хора. Това не значи да не ги уважава (доколкото са хора), да им съчувства и обича. Но човек е слаб – той не може да бъде образец. Ако някой иска да е свободен, той трябва да основе надеждата и мислите си върху вярата в Бога. Но и тази вяра ще е слаба, ако се опира само на човешки авторитет. („Едни хора ми казват „вярвай“ и затова вярвам.“) 

 

Свободен е онзи, който е готов да се откаже от благоволението (одобрението) на всички хора и на всекиго поотделно заради истината и доброто. Но такава смелост не е по силите на млад човек, защото той не е имал време да обмисли въпросите около истината и доброто; нито да влезе в битки заради тях. За него те все още са само думи. 

Свободомислието е нещо толкова рядко, че изглежда еднакво трудно да го срещнем както сред млади, така и сред възрастни. Но дори и най-даровитите имат нужда от време, за да повярват в истината и доброто. 

 

 

       2. Школа и ложа

 

Веднъж ме запитаха какво си представям, като казвам "школа". Ето какво.

 

Школата е общност, към която е приобщен онзи, който споделя едно и също знание с другите там. Това обикновено значи и един и същ език. Но същественото е знанието, а езикът му служи; той не е просто за да се "разпознават" принадлежащите към школата. 

Защото, ако беше за "разпознаване по език", дори и невежият би минал за принадлежащ към нея.

 

Обратно на това са сектантските общества, които се преструват на школи, но не са. Там същественото е "членството", което дава привилегия по отношение на "външните". Eзикът им е само знак, чрез който тези, които претендират да са вътрешни и привилегировани, се разпознават едни други. Но не става дума за знание; в такива общности обикновено никой няма и идея за знание. Защото духът е елитаристки, тоест користен. 

И самият лидер на такава общност няма сериозно знание, което да предложи. Затова и срещите на общността са театрални – там всички се стараят да играят в духа на тази желана елитарност и привилегированост.

 

Из университетите нерядко се виждат такива работи.

 

 

 

     3. Какво значи „учен“?

 

Какво значи да си „учен“? Когато бях ученик, често се говореше за това – или по-скоро, думата се произнасяше често. Тя заместваше думите от корена на „мъдрост“.

 

Какво значи днес?

Сега ще кажа какво е добре да значи.

 

„Учен“ като съществително и в най-добрия смисъл би трябвало да се казва за човек, който, най-напред, си знае работата като един обикновен, но много добър техник. Знае я, както майсторът си знае занаята. Необходимите сръчности ги е овладял. Може да прави някои неща и да учи други как да ги правят.

 

Но освен това: той трябва да гледа на всекидневните си занимания като на нещо, което има смисъл за всекиго. Да може на всекиго да обясни защо това, което всекидневно прави, е крайно важно. Как то може да помогне – на него самия и на всеки друг – да стане съвършен човек. Как би помогнало на хората като общество да заживеят съвършено.

Така че ученият трябва да мисли за своето занимание като за нещо, полезно за целия свят –  и полезно не за някакви телесни удобства, а за човешката душа. Ако не мисли за него така и ако не се вдъхновява от тази мисъл, той не може да е учен.

 

Това отношение към „науката“ се среща крайно рядко. Но без него няма наука – има само празни думи, имитация, преструвки.

 

 

            4. Език и образование

 

Езикът е вложен в природата на човека и се учи по естествен начин – най-напред чрез повтаряне на чутото. Всеки може да научи един език правилно и да отличава правилното от погрешното говорене. Не е нужно да мисли „защо“ нещо е казано езиково погрешно – достатъчно е, че просто „чува“ грешката.

Така че езикът създава усещане за правилно и неправилно; и съгласие, че има разлика между тях. Това съгласие не е далеч от вярата, че „истина“ съществува. Поради това заниманието с езика – с разбирането и изразяването – може да бъде основа на образованието.

 

Как да бъде образован човек на тази основа?

 

Първо, трябва да се види доколко той разбира, когато му се говори (когато чете).

Разбирането може да бъде проверено по три начина: чрез превод (преведи това на друг език); разговор (въпроси за отделни неща от чутото); и преразказ (кажи накратко и с по-различни думи какво чу). 

Точното възпроизвеждане (запомняне) още не е свидетелство за разбиране. Ако беше, това би значело, че и компютърът разбира написаното в него.

 

После човек трябва да започне сам да говори (пише) по разни въпроси. Трябва да бъде научен (упражнен) да произвежда „речи“, в които нещо се твърди. Това зависи много от личната му надареност, защото такива речи всеки тъй или иначе понякога произнася.

Добре е да говори по определен материал; да е критически (а не наивно) осведомен за неща, по-различни от тези, които се обсъждат всекидневно.

И също – пред по-опитен и по-знаещ събеседник, който да му казва, че тази или онази част или подробност от речта му може да се направи по-добре.

 

Речите могат да бъдат дълги (30–50 мин. или съответстващият им брой страници: 6–10) и кратки (10–30 реда до 1 страница). Колкото по-дълга е речта, толкова повече недостатъци би могла да има тя – и в стила, и в аргументацията.

„Книгата“, тоест голямото съчинение, може да се смята за поредица от свързани дълги и кратки „речи“. Тогава тя е единна по тема или действие; ако не е, тогава е просто сборник.

Тя е за писане и четене: защото поради размера си не може да се произнесе и чуе наведнъж.

 

Образованието е завършено (съвършено) ако човекът е възприел, заедно с умението за разбиране и изразяване, и началата на добрия живот. Когато говори на теми като: „Не бива да се прелюбодейства“; „Не бива да се отрича свободната воля“ – той трябва да вярва в това, което говори.

 

 

             5. Културност и ренегатство

 

„Култура“ е дума, която може да се употребява в два смисъла (с две значения).

 

Ако я вземем в началното й значение – „устроеност“, „опитоменост“ или дори „очовеченост“, тя трябва да значи нещо като „облагородяване на душата“. Коя душа е благородна? Която е добродетелна. Тогава „културност“ ще е синоним на благонравие; за да се стремим към него, ни е нужна представа за съвършена душа.

Човек не би имал сили да е благонравен, ако не вярва, че тази представа за душевно съвършенство (идеал) някъде е осъществена. Но къде да бъде осъществена, ако не в Бога, който е същевременно и човек? Защото, ако не беше и човек, ние не бихме имали надежда да се уподобим на него.

 

Ето и второто значение: „културен“ или „стремящ се към култура“ е някой от онези, които се стремят да угодят на земната власт. Защото тя решава кое е онова, което е различно от нравственото съвършенство и все пак е достойно за следване (имитация).

Това са неща, „приети“ за прекрасни – в обноските, законите, изкуствата и т.н. Защо са прекрасни, не се обяснява – просто се известява, че са такива. Най-добре е те да се отличават с естествена външна привлекателност: гладкост, блясък, по-големи размери; и повик за наслаждение (sex-appeal).Това впечатление се явява лесно и често, защото е на основата на сравнение. Наистина, нищо в човешкия и дори в природния свят не е „абсолютно“ гладко, блестящо, привлекателно.

 

Тази външна гладкост може да съответства на нещо като гладкост в поведението. То е навик да си в съгласие с това, което е посочено за културно. И тъй като „културното“ се сочи произволно (според желанието на властта), в най-удобно положение е онзи, който избира образците. Обикновено той избира своите, привичните си неща; защото така други ще подражават на него, а не той на други.

 

Пример за това е езикът: властващият би трябвало да сочи своя роден език за „най-културен“. Ако посочи друг, ще отреди властващото положение другиму и така ще се предаде в негово подчинение.

 

*

 

Човек, който избира да се стреми към „културност“ във второто й значение, става роб на властта, която и да е тя. И тъй като служи само на нея, той, за да й угоди, ще се отрича от всичко: включително и от близките си хора. Ще ги оценява според тяхната „културност“: значи според близостта им до земната власт, която определя образеца за  нея. Поради това няма да предпочита близките пред непознатите и чуждите, освен от корист – защото във всекидневието близките са по-лесни за употреба.

Но в мислите си ще цени повече онези, които, както му се струва, са по-близо до „културността“. И така, пренебрегвайки всекиго, който му изглежда далече от нея, той ще се отрича от своите.

 

Ето как поклонникът на „културата“ във втория й смисъл става ренегат (предател).

 

 

              6. Ненадареност и завист

 

Има едно мъчително усещане – усещането за „ненадареност“. Друга дума е „бездарност“. И също – „липса на благодат, безблагодатност“.

 

И в Стария, и в Новия завет се говори за жени, които силно са страдали от безплодието си. За тях това е било причина да се усещат „ненадарени“ – и унизени. Затова Рахил в отчаянието си казва на Иаков: „Дай ми деца; ако ли не, умирам“.

 

При мъжа също го има: да си лишен от „талант“, „положение“, или богатство. Но кой може да се измери способностите на човека? Колко „високо“ ти е нужно да бъдеш и какво значи да си „материално беден“? Беден е онзи, който вижда около себе си по-богати; а „низшестоящ“ е всеки, който има някого „над“ себе си.

 

Така че онова, което остава сигурно, е самото усещане за „лишеност“. Някои се смиряват и получават най-доброто – душевен мир. А други завиждат.

 

*

 

Завистта е тайнствено появило се в душата недоволство, че нямаш толкова, колкото други, или че имаш „само толкова“, колкото други. Тя е недоволство и от неравенството, и от равенството.

 

Завистникът се старае да настройва помежду им близки и ако е възможно, най-близки. Защото така причинява по-голямо зло. И Аристотел казва: „По-страшна е онази трагедия, в която нещата се случват между близки“.

Настройва ги не как да е, а като внася помежду им завист. Примерно: „Ето го този, има повече от теб, а с какво те превъзхожда?“. Или: „Ти си щастливо изключение, отличаваш се от сивата маса… но за такива като теб тук не е добре…“.

Прави го, защото иска и други (всички) да са като него. Така порокът му, от който все пак се срамува, ще стане невидим.

 

Завистта, като всяка омраза, има за крайна цел убийството. Не е нужно завистникът да извърши убийството лично, нито да убие буквално. Достатъчно е да предаде другия на врагове, опасност или просто на „случая“. Също – да се събере с други „против него“ и да го охули. Защото така ги настройва за зло, отрича се от него и им го „предава“.

 

 

Предателят е предал заради омраза, но той продължава да мрази предадения и след това; мислено или действително злослови срещу него, за да се оправдае. Но не убеждава себе си и не вярва, че е убедил някого. И си казва (без думи): „Защо направих (говорих) това? Разбраха ме…“.

 

Съзнанието за предателство носи усещане за провал и пак завист – към онези, които не са станали предатели. Но сега вече злословието е безполезно, защото предателят усеща, че е такъв не поради неизвестно как случила се „лишеност“, а защото сам е извършил каквото е извършил.

Това съзнание за безсмислено престъпление му причинява срам, но срамът не го води към разкаяние; тъй като разкаянието значи да признаеш, че си по-лош от околните; а той сам се е възпитавал цял живот, че те са по-лоши от него. Страда, че е бил посрамен пред тези, които презира; но няма кого да обвини за това. И се бои, че ще бъде презрян от тях; защото не желае другите да се отнасят с него така зле, както той самият се отнася с тях. Този безизходен срам и страх го води към отчаяние, а отчаянието – към самоубийство.

 

Самоубийството пък няма защо да бъде зрелищно и болезнено (застрелване, обесване, хвърляне от високо); може да бъде тайно и безболезнено (алкохол, „антидепресанти“ или нещо друго).

 

 

                    7. Грозното

 

Грозното не е някъде извън нас. То, също като циничното, се поражда от начина, по който виждаме света. Това значи, че е в душата.

 

Някои казват: „Около мен има толкова грозни неща“. Но рядко някой ще каже: „В мен има толкова грозни неща“. А може да има, макар че не се виждат с очи. Защото те не са тела, не са „в пространството“. Те не се хващат, нито се мерят, а се виждат с ума

Грозното не е във външността, а в смисъла – преди всичко в смисъла на думите и поведението.  Поради това то е сродно със срамното (позорното). „Грозен“ е онзи, който се е отказал да бъде човек (образ и подобие на Бога).

 

Грозотата на такъв проличава най-напред в думите, а после и в поведението му; а за по-умното око тя е видима и на лицето му. То е, защото човешкото лице изразява състоянието на душата.

 

Някои, които обичат да се изразяват, казват: „Сега ще го представя – ще го изобразя“.

Но как да го изобразяваме? За него трябва да се говори – не за удоволствие, а за да се предпазим. Но как? Някои се заемат да говорят за него по грозен начин. „Защото – мислят – така ще кажа истината.“

 

Истината обаче не може да е грозна. Поради това търсещият я не бива да говори за нищо по грозен начин – дори за грозното. То е като да отвръщаш на злото със зло. Така ти не премахваш злото, а напротив – на свой ред го пораждаш и умножаваш. 

 

 

              8. „Защо си такъв?“

 

Случвало ми се е да ме запитат: „Защо си такъв?!!…“ – със съжаление, мъка и тревога. Сякаш се опитват да ме събудят, или да ме върнат към истинския живот.

Това значеше: „Можеш да бъдеш друг. Защо се отказваш от доброто, което е в теб?“.

 

*

 

Нашите разправии с хората никога няма да спрат и безкрайно ще ни мъчат, ако не сменим начина, по който ги виждаме.

 

Първо е нужно да се съгласим, че човекът (всеки човек) е образ на съвършенството. Значи – всеки човек може да бъде прекрасен.

 

И заедно с това: всеки човек е жертва на бесове. Те му запушват ушите, за да не чуе думите, с които някой го буди; отнемат му собствения глас и вместо това заговарят със своите гласове. И какво говорят? Хули срещу всекиго, празнословия, подигравки, цинизми, грубиянщини, наглости; думи на пренебрежение, високомерие, яростно честолюбие, притворство, дребнавост, подозрение, самохвалство, човекоугодство, безотговорност (самооправдание), лицемерие. Безразличие към човешкото и към всеки човек като душа и личност. И лъжи.

 

Как да се отнасяме към тези думи и към поведението, което ги съпътства? Добре е да виждаме, че те са заедно – и човекът, и бесовете в него. Но човекът не е невинна жертва: той ги е допуснал в себе си, защото ги е харесал – не ги е спрял. Значи е виновен. И все пак трябва да се боим за него, да си спомняме, че е бил чист и може пак да стане чист.

 

Това би било чудо, но чудесата не са невъзможни. Добре е да тъгуваме за него – затова, че е пленник, глух и ням.

 

                9. Безброй грижи

 

„... докато душата ни е смесена с такова зло, няма да добием това, което желаем. А ние казваме, че желаем истината.

Тялото се нуждае от изхранване и с това създава безброй грижи. Ако се случи да боледуваме, това също препятства лова на битието. Освен това тялото ни изпълва с влюбвания, желания, страхове и всякакви образи; и така за истинното битие на нас, както се казва, и през ум не може да ни мине."  

 

„Федон“ 66 b-c

 

*

 

А някой би казал: 

 

Истинното човешко битие е точно това, което имаме тук – с тялото си. Да, препятствия пред мисълта има, разсейваме се и грижите ни завличат. Но ако нямахме тяло, а бяхме „чисти души“, тогава каква щеше да ни е заслугата, че все пак се опитваме да мислим и за „чистото (неподвижно, съвършено, вечно)“ битие? 

Но точно това, че сме в тяло, позволява да се разбере кой какъв е. Щом е естествено да се грижим най-напред за себе си, толкова по-голяма ще е заслугата ни, ако се погрижим и за някой друг. И още повече – ако той не ни е жена (с която сме „една плът“) или дете (което е излязло от нас).  Защото тях усещаме като част от собственото ни тяло. Но да се погрижим за „чужд“ – ето това е заслуга. 

И също – ако, макар и с тяло, не се боим дали утре ще го изхраним, а имаме надежда, отправена към Онзи, който го е хранил и до днес; ако не се гневим, че сме загубили нещо, което се мери с пари – по-дребно или по-голямо; ако не се плашим от болести, болки и смърт.

И също – ако, макар да имаме тяло, не се стараем да му угаждаме на всяка цена. Ако, разполагайки с него, го даваме доброволно само на една жена и го отказваме на всяка друга – и така то ни служи като сигурен знак за вярност. 

 

Ето за тези неща ни помага това тяло. Чрез него ние сме изпитвани. 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

Дневник на чумата

Дневник на чумата

"Трябва да спасяваме в малките промеждутъци, в паузите. Когато дяво...

9 коментар/a

Обикновен човек(не философ) на 28.12.2014 в 01:46
Дрън,дрън,ала бала..
Васик на 28.12.2014 в 23:42
Горният пасаж от Парменид е пример за точно обратното на това, за което смятате, че доказва. Без значение дали говорим за целия диалог, или само за конкретния текст 130в-130е, те трябва да се четат като разгърнато доказателство от невъзможността на противното, или по-просто казано невъзможността/несъстоятелността на Парменидовата философия, която невъзможност се определя от Платон, а не от мен, доказва истинността на Сократовата философия. Цитираните думи на Парменид \"Ти си още млад\" са отговор на обяснението на Сократ, че собственият му метод избягва логическата безизходица, породена от съотнасянето на идеите с частното, в превода на английски език - bottomless pit of nonsense and perish, или в друг превод - abyss of nonsense and perishing, в превода на руски език - бездонная болтовня, или в друг превод - бездонная пучина пустословия. Тъй като Парменид няма как да обори казаното от Сократ, той си служи с аргумент, който въобще не е философски - днес популярен като ад хоминем. Няма никаква истина в това, че човек е твърде млад, за да разбере някаква идея, това не е логически коректен довод и с нищо не допринася за философското образование на Сократ, макар и Парменид да твърди обратното. Точно думите на Парменид са израз на посоченото от Сократ безсмислене бръщолевене. Освен това за нас като читатели и за Платон като автор е самоочевидно, че Парменид не може да е прав дори ако Сократ не беше юноша, а малко дете - просто защото сме чели останалите диалози. Тезата на Парменид е невярна и сама по себе си е илюстрация на Платоновата ирония - въпреки че някой може да приеме казаното от Парменид за житейска мъдрост, това е всъщност пустословие и ние очевидно трябва да прочетем този текст като сатира. Ако трябва да обсъждаме по-сериозно младостта в кавички на Сократ в този текст, при условие че романизираният Сократ се отнася към историческия по същия начин, по който романизираният Парменид се отрася към историческия, то тази млада възраст е драматургичен похват и алегория, както посочва още Прокъл в коментара на Парменид. Наред със Зенон и Парменид, в този диалог Сократ е Третият човек от същия диалог, аналогията се натрапва сама. Младостта не е пречка за самостоятелното мислене, нито е била такава по времето на Платон. Достатъчно е да прочетете думите на Парменид критично, а не като аксиома.
Анахарсис на 29.12.2014 в 01:25
От всичко разхвърляно омотано в текста ме впечатли само:\"Знам го по себе си, но и не само.\" Тук е заринато кучето! Авторът сам просто и ясно доказва една много стара българска мъдрост: \"Умът на човек не дойде ли до седмата година, не идва и до седемдесет и седмата\". Останалото е на лице!
някой си на 29.12.2014 в 19:38
прекрасен текст... има толкова много в него, че всеки сам може свое да намери; разбира се и дежурната хомодружинка си е намерила нещо за да компенсира бездарността си, обличайки я в импотентни \"остроумия\" и \"критични\" бележки изстреляни от камбанарията на модерната си псевдо-критична посредственост;
никой си на 31.12.2014 в 18:14
Чудя се дали \"някой си\" стратегически взима чужди никове или просто не му стига акъла да си измисли свой. Колкото до Гочев - Applied philosophy for Dummies
вече който и да е на 31.12.2014 в 18:27
гласове не го следя отдавна, преди време ми попадна случайно николай гочев и влизам тук само заради него; не знаех че \"някой си\" е запазен тук... извинявам се; горният някой си не е \"някой си\"
ЕДИН НАИВНИК КАЗА: на 31.12.2014 в 21:11
Ядем картофи от Египет, домати от Турция, дини от Гърция, ябълки от Италия, фасул от Киргизтан, чесън от Китай, лук от Полша, правим сирене от африканско палмово масло, лютеница от китайско пюре, луканка от аржентинско замразено месо... Българско значи висококачествено…............ Българският език или как стана така, че паспортът вече е айдентити кард, а кюфтето – мийт бол!!!!!!!!! “Здравейте! Звъня ви по телефона, защото няма смисъл да ви мейлвам. Искам да ви поканя съвсем пърсънъл на един мийтинг на нашия тийм, който да ви даде някакъв фийлинг за нашата работа и определена визия за един лонг търм период. Бихме могли да дебатираме видяното и да си шерваме някакви идеи, ако сте в кондиция след срещата.” Ето така един човек се обади да ми предложи работа. След горното изложение изпадна в обяснения как неговия интеншън бил аз да супервайзвам тийма, който си има сентрал офис, ситуиран в доста комуникативен район на София. След това ми разясни структурата на екипа си, като наблегна, че работят по таск форсове, имат строги дедлайни, които скипват само в емърджънси кейсис и дискъсват всички проблеми на стаф мийтинги всяка седмица. За да ме приобщи към идеята, изтъкна, че групата се ъпгрейдва и чрез различни тийм билдинги, които фиксирват в зависимост от оф офис дните.................... Наистина, след 25 години България е свободна. България е напълно свободна от своята индустрия, от своето селско стопанство, от своята наука, от своето образование, от своята култура, от своята енергетика, от своята държавност, от своя суверенитет, от своите граждани, от своето минало, настояще и бъдеще, от своята духовност, от своя дух. От своята същност. Ако не питаете гордост от този факт, значи сте тъпи и прости цървули, червени боклуци и прочее кретени...... Господ беше българин. Но после го отказахме...... И Швейцария ТРИ пъти може да се нанесе на картата на България - АМА НЕ ИСКА!!!!!!!
Васик на 01.01.2015 в 09:06
Текстът на Гочев и всеки друг текст не съдържа нито много, нито малко. Той съдържа точно толкова, колкото е кръгозорът на читателя.
Непримир на 01.01.2015 в 09:26
Постановката \"независимост на мисленето\" е абсурдна. Тя е просто един оксиморон - не е възможно едно нещо да е \"мислене\" и да е в същото време \"независимо\". Човек мисли дотолкова, доколкото е зависим от другите хора, от обстоятелставата, от природните сили, или дори от явленията, за които - на шега или сериозно - казваме, че са с мистичен характер. Ако не зависеше от обстоятелставата - или с други думи казано: ако всичко му беше наред, - той изобщо нямаше да мисли. Нямаше да се сети да мисли... При това твърдението, че някой си бил мислел \"зависимо\", защото бил млад и по тази причина му било времето \"да се самоутвърждава\", а самоутвърждаващият се индивид се стреми \"да прави добро впечатление\" томува и ономува, е напълно безпочвено. Дори на преклонна възраст, ако не иска да умре като куче под някой мост, индивидът е принуден да се съобразява с другите, да бъде - както сега е прието да се казва - \"политически коректен\". А това е точно обратното на \"независимото мислене\". Самото \"независимо мислене\" е лукс, присъщ на хората, които БЕЗ ЗНАЧЕНИЕ НА КАКВА ВЪЗРАСТ СА, имат в ръцете си много власт, много пари, или - най-добре - и двете. Следователно, \"независимото мислене\" е ОТСЪСТВИЕ НА СМИРЕНИЕ - в християнския смисъл на думата, - а в по-драстичните случаи е и АРОГАНТНОСТ, присъща на \"обитателите\" на по-горните етажи на социалната постройка. Тук е и самото противоречие: християнството ни призовава към смирение, а в същото време конституира изграждането на постройката, чиито \"горни етажи\" ще бъдат населени с персонаж, комуто смирението е НЕПРИСЪЩО, именно защото това са \"по горните етажи\" (а всичко това пък ще е за сметка на \"долните етажи\", където смирението следва да е в излишък). И човек - особено ако е заразен с модните за нашето време либерални възгледи - започва да се пита: НИМА ТАКА ТРЯБВА ДА ИЗЖИВЕЕМ ЖИВОТА СИ - ПОД ХОМОТА НА ЗАВИСИМОСТТА ОТ ВСИЧКО И ОТ ВСЕКИГО? Нима ще трябва най-ценният наш дар - мисленето, заради което сме се самонарекли \"Homo sapiens\" - да се проявява у нас при такива оковаващи личността условия? Удовлетворителният отговор на тези терзаещи с безутешността си въпроси е в либералистката теза за \"РАВЕНСТВОТО\". Останалите два компонента на либералисткото триединство: \"РАВЕНСТВО, БРАТСТВО, СВОБОДА\", са само фалшиви украшения. И \"братството\", и \"свободата\" са мечтания на недозрели умове. Виж, за \"равенството\" може да се поразсъждава. Още в Античността хората се престрашили и измислили \"равенството\". Въплатено в политическа доктрина, то е известно още от времето на Атинската република като \"демокрация\". Хората били \"равни\" помежду си: всеки е можел да застане на площада и да изкаже без задръжки своите мисли пред останалите граждани, от които е нямало защо да се страхува и да се съобразява с реакциите им, защото те били това, което е бил и той самият. Атиняни... Тази независимост на мисленето и тази разкрепостеност на начина на изкаването на мислите е била най-ясната индикация за РАВЕНСТВОТО между атиняните. Но с течение на времето на хората все повече и повече им ставало ясно, че и самото РАВЕНСТВО не е нищо друго, освен химера, защото в човешкото общество спонтанно се обособяват социални роли, които са основната предпоставка за оцеляването и просъществуването на самото общество. А щом има роли, то тези роли са различни - в едни от случаите ролите обхващат функциите на \"лидерството\", което спуска ДИРЕКТИВИ, а в други - функциите на \"изпълнителството\", което ОСЪЩЕСТВЯВА тези директиви. Тук дори не става дума за изпълнението на \"черната работа\", която съпътствува всяко общество, защото тогава официално е имало хора със статута на роби, които служели за точно тези цели. Изводът е, че още тогава РАВЕНСТВОТО се оказало \"под въпрос\". Заличаването на принципа на равенството обаче, прозвучало като лебедова песен за самото явление \"демокрация\" - изначално \"независимото\" мислене на изначално \"равните\" люде стъпка по стъпка се оказало \"зависимо\" мислене на конгломерат от неравностойни човешки същества. Така е и до днес. И ако християнството все пак е направило един, макар и тромав и безуспешен, опит да внесе порядък в тази противоречива сфера, то това е станало при погрешната презумпция, че неравенството е априорно и непроменимо. Но в наше време ние виждаме, че тезата за априорността и непроменимостта на неравенството е погрешна, поради което опитите за поправяне на ГРЕШКАТА не закъсняват. Инстинктът на масите винаги търси начин да се справи с този вид абсурд чрез войни и революции, с което пък самият абсурд се задълбочава. Не, така не може! Човешката природа е непоправимо сбъркана...

Напиши коментар