Утвърдилите се в своята антибългарска и антируска политика медии (телевизии, вестници, сайтове) са просто във възторг от срещата на патриарх Кирил с папа Франциск I. Заглавията са радостни: „Път към единството“, „Като братя“, „Епохално събитие“, „Най-сетне“ и пр. Неспирно се припомня, че това се случва за пръв път от 1054 г. насам. Няма кой да се сети, че преди това то никак не е могло да се случи, този път по обективна причина – не е имало руска патриаршия. Но кое по-напред: Би Би Си ли да преразказваш, или да се ровиш в историята на православието? Ясно кой има предимство – шефът...

 

Ако някой започне да коментира, че „така е в нашите медии“, ще трябва да му се каже, че тези медии никога не са били „наши“. Те са или „ваши“, или „техни“ – както искате, така ги наречете, само не „наши“. 

И така, за срещата. Тя се е състояла, най-вероятно, по инициатива на руската страна и трябва е била подготвяна от есента на миналата година – откакто Русия се намеси във войната в Сирия. Съдействието на папата е необходимо, за да се обърне внимание на унищожението на сирийските християни (буквално или чрез изселване); и че някой трябва да защити и тях. Ако не бива да е Асад – тогава друг... 

Някои от тези християни са православни, а други – не: има и римокатолици, и други. Разбира се, това е част от дипломатическата дейност около войната и от разяснението „за какво се води тя“; разяснение, което не може да е едно и също навсякъде, гледните точки са различни и си противоречат. 

Несъмнено патриархът има да обсъжда с папата и други въпроси. Най-напред, какво ще се прави в Украйна, където Рим е представен отдавна – чрез една или повече униатски църкви. Нужно е съгласие, че православните не могат да бъдат покатоличвани насила, нито да се води прокатолическа пропаганда сред тях, нито да се съдейства за разколи в православната общност. Това са неща, на които отдавна се настоява и които вече са написани почти изрично в съвместната декларация (чл. 25). 

Но ако става дума само за това (а то не е трудно да се предположи), за какво е цялата тази радост? Сигурно защото се очаква, че срещу подкрепата за едно РПЦ ще направи отстъпка в друго; и така патриарх Кирил, действайки аналогично на господата Горбачов и Елцин, и при това в сътрудничество с Цариградския патриарх, ще насочи православието към едно „единение“ със Западната църква, наподобяващо единението на държавите от някогашната съветска общност с отдавна очакващите ги техни западни приятели. И у нас мнозина трябва си спомнят, че една от често споменаваните фрази покрай въвеждането на България в НАТО и ЕС беше: „Добре дошли у дома...“.

Но ако се съди по досегашните изявления и действия на патриарх Кирил, този оптимизъм изглежда неоправдано голям. 

Първо: трябва да се знае, когато един православен и един римокатолически йерарх заговорят за единство, те си представят това единство по съвсем различен начин. А именно – според примера на църквите, които те самите оглавяват. 

Папата кани патриарха в църква, където той ще му бъде подчинен; а патриархът кани папата в църква, където той ще му бъде равен също така, както са му равни и останалите четиринадесет. Това е разликата. 

Така впрочем и гражданите на държавите от социалистическите страни си представяха ЕС – като общност на равни. Така си го представях и аз. Сега знам, че съм се заблуждавал. Същевременно моите връстници и колеги от западните страни не могат да разберат къде е проблемът. Какво значи това? Че православието учи хората на едно, а римокатолицизмът – на друго. 

И освен това. Руският патриарх трябва да се справя с един стар и наболял проблем в самата съборна църква – амбициозността на своя цариградски колега.

Защото не е приемливо само един от православните предстоятели да контактува с папата и да си обсъжда с него на „четири очи“ въпросите на разделеното християнство; и след това да свежда резултатите от това обсъждане на „останалите“. Ако се погледне строго богословски и църковноисторически, нашите йерарси не се нуждаят от никакви разговори с папата. Ако той желае единство, нека сам каже на какви отстъпки е готов; ако не – да си остане с мир... 

Така че да се говори за църковно единение на равни начала е неуместно; а ако трябва да се решават въпроси на земния живот – това е друго. И пак: не бива, под предлог че се стремим към мир между хората, да трупаме ресурси за власт над душите. Християнският духовник не се стреми да властва над душите на хората – той само им помага да се спасяват. А как става това – сам Бог е показал. 

Така че срещата на патриарх Кирил с папата без съмнение служи и за решаване на вътрешноправославни дела: преди всичко, за да се напомни на някои от братята, че устройството на отпадналата от нас Римокатолическа църква не може да ни бъде пример; какво остава пък тя да е общността, в която ние самите като християни да се настаним. 

Такава, мисля, е и позицията и на Българската патриаршия, която вече беше изразена от предстоятеля на патриаршеската катедрала. 

По време на днешната си проповед в храма той каза: „Ако Христос се е съгласил да разговаря с хананейката (езичница!), за да спаси дъщеря й от беса, как ние да отказваме да говорим с християни, пък макар и отпаднали от нас, ако така можем да спасим нечий живот и вяра?“.

 

 

 

Още от категорията

Дневник на чумата

Дневник на чумата

"Трябва да спасяваме в малките промеждутъци, в паузите. Когато дяво...

24 коментар/a

Кой от кого е отпаднал ли? Що за въпрос?! Безусловно Римо-Католицизмът е отпаднал от Християнството, на 16.02.2016 в 02:44
защото само Източното православие е Християнство, а Католицизмът е бил просто един «тийнейджърски бунт» срещу «родителското тяло». С други думи — това е било просто неприлично поведение на зле възпитаните подрастващи западняци срещу мъдростта на техните истински духовни закрилници от Изток. В «тинейджърския бунт» на западния човек има отчетлива намеса на Сатаната — иначе как щеше да дойде на ума на западните рицари да се сберат под знамената на Ватикана и да тръгнат на поход уж за «спасяването» на Божия Гроб, след като реалната цел е била да се разграби дома на «дъртаците» от Константинопол. Грабежът е бил скандално подъл — ограбено е било всичко «до шушка», след което Византия постепенно запада, а Западът се въздига, като тези, които се въздигат на Запад, са били именно рицарите грабители, скрили награбеното по такъв начин, че и до днес само неколцина знаят къде е спотаено то. Тези, които знаят къде е съкровището (пръснато из множество хранилища) са всъщност кукловодите на съвременния свят. Разните му там тамплиери, розенкройцери и франк-масони… Защото златото е онова вълшебно нещо, което дарява людете с необятна власт (макар самата власт пък на свой ред да е най-сигурното средство да се сдобият людете със злато). После се чудим защо ние на Изток искаме да разговаряме със западняците като «равни с равни», а те пък гледат на нас арогантно и с презрение. Ще ни гледат, зер! Никой крадец не уважава жертвата на грабежа, извършен по силата на вродения хищнически инстинкт на грабителя, който се предава от поколение на поколение през вековете. Ако трябва да има екуменически диалог между Православието и Ватикана, трябва преди всичко да се постави следния императив: западните бандити с кръстове по греховните си доспехи да върнат на Християнството несметните съкровища, които са им отнели. След което може евентуално да започне и някакъв диалог. (Публикувано първия път — преди да бъде изтрито — на 15.02.2016 в 14:45. Въпросът е: тoлкопва ли е скандално моето изказване, че религиозният фанатик, който модерира форума, е намерил за добре да го изтрие? Нали имаше плурализъм на мнения? Нали си играехме на ДЕМОКРАЦИЯ? Или ще си признаем, че всичко, свързано със свободата на словото са «глупости на търкалета? Така ли е, Дачков? Защото който и да трие, отговорен си оставаш ти за тези БЕЗЧИНСТВА!)
невдем на 16.02.2016 в 09:51
Лошото е, че тука разни "българи от Б" и ко. упорито живеят в света на относителностите, а се опитват да съдят за абсолютните неща. Еми няма как да стане...
Койчо на 16.02.2016 в 15:10
@Εκκλησιαστής – 1. Има разни теории за произхода на вселената, за произхода на видовете, за произхода на религиите... и всички те отхвърлят идеята, че Бог съществува; че светът, човекът и спасителната вяра са причастни на едно Божествено начало. Православните не бива да се увличаме от подобни "чужди учения", защото "който се моли на Бога, трябва да вярва, че Той съществува"; който пък иска да живее в духа на времето, трябва да знае, че "приятелството със света е вражда против Бога". 2. Нашите спорове имат смисъл, доколкото ни дават възможност да разберем истината и да намерим път към Бога, пътя на спасението. Това е трудно, но не е невъзможно. Не бива да се страхуваме да спорим, като винаги се стремим да бъдем искрени и добронамерени. 3. Борбата между доброто и злото за влияние над човешката душа, борбата между светлите ангели и тъмните демони за власт над човечеството, е величествено зрелище, което не би трябвало да ни оставя безразлични. Властта сама по себе си не е нещо лошо. Тя е вид свобода, свобода чрез другите. "Всяка власт е от Бога" - като всяка свобода. С нея - като с всяка свобода - може да се злоупотреби, и за нея - като за всяка свобода - се носи отговорност, пред Бога. 4. Трябва да признаем, че сега доброто и силите на светлината не се олицетворяват нито от папата, нито от руския патриарх. Властта, която им е дадена от Бога, не е в добри ръце.
Койчо на 16.02.2016 в 15:11
и.г. – 1. Христовото учение не бива да бъде възприемано едностранчиво. Християнската любов е съвършенство, всестранност, пълнота и завършеност на всички добродетели. Тази всестранност съчетава благост и строгост, утешителна надежда и вразумяващ страх. Господ обещава както да възнагради доброто, така и да накаже злото. Най-доброто, което може да направи за своите ближни един християнин е всестранно да свидетелства за истината, да даде ясно свидетелство за всички страни на спасителната истина, да покаже и на думи, и на дело както своята вяра в Божиите обещания и предупреждения, така и своето несъгласие с онези заблуждения, лъжи или грехове, които убиват или ограничават силата на спасителната вяра, лишават от нейната спасителна сила човека и човечеството, преграждат неговия път към спасителното единение с Бога. 2. Бог е любов и за да бъде едно с Него, човек също трябва да върши делата на любовта, а делата на любовта са две - да обича и да мрази, защото всичко в този сътворен от Бога свят има поне две страни. (Спомням си думите на поета - "силно да любя и мразя".) За човека истинската любов означава така да милее от обич, че дори да плаче от умиление, но и така да изгаря от ревност, че дори да кипи от праведен гняв. За човека да обича Бога с цялото си същество и да обича ближния като себе си, значи да мрази греха, който отделя човека от Бога, и да обича грешника, който може чрез покаяние да се примири с Бога. Да обича бедния и да мрази неговата бедност. Да обича болния и да мрази неговата болест. Да обича нещастния и да мрази неговото нещастие. Да обича виновния и да мрази неговата вина. Да обича грешника и – точно заради любовта към грешника – да мрази (и изобличава) неговия грях. 3. Ироничният намек, че няма научни доказателства за истинността на нашата православна вяра, звучи някак двусмислено в началото на XXI век. Какво е на прицел тук? Дали вярата без доказателства, за каквато без всякакво изследване и доказателства е набедена нашата древна вяра, която отказва да облече новите дрехи на (все още) престижната научност? Или (вече) рушащия се авторитет на науката, за която началото на края е предизвестено от нейното издигане в култ и квазирелигиозна догма?
Струва ми се, че тук дискусията не е дали има Господ и дали вярваме в него, на 17.02.2016 в 00:32
а се свежда до отношенията на две църкви, което е вече политически въпрос. Трябва да се научим най-после да правим разлика между «Какво е това религия?» и «Какво е това църква?». Религията касае вярата на всеки отделен индивид в невидимите сили, които евентуално съществуват и направляват живота на хората. Църквата пък е институция, която борави с човешките вярвания и полага усилия да ги унифицира, отправяйки в общо русло религиозните чувства на голям брой хора с намерението да се постигнат някакви цели. Доколкото църквата е християнска, тя носи в себе си една ДЪРЖАВОТВОРНА идея, т.е. христянската институция носи в себе си модела на това, което впоследствие ще се разгърне като СВЕТСКА ДЪРЖАВА. Този модел представлява йерархията, в която отговорностите на властта и управлението се разпределят «по нива». Трябва да се подчертае, че християнският модел на държавотворство е единствен по рода си в историята на човечеството, който реално прилага йерахичния стил на ръководене. Всички предишни системи на вземане на решения за общественото устройство се свеждат до диктатура (многолична диктатура при «демокрацията» в Древна Гърция или еднолична диктатура на тирана, фараона, сатрапа, императора, владетеля, халифа — респективно в Гърция, в Египет, в Персия, в Рим, в Юдея, в Ислямските владения на арабите). Абстрактната представа за диктатурата (многолична или еднолична) не допуска никаква идея за йерархия — няма разпределение на лидерските отговорности по нива; всички решения се централизират или в «демократическата хунта», или в личността на тирана, сатрапа и т.н. Изводът е, че ДЕМОКРАЦИЯТА, която днес се представя като пълна противоположност на ДИКТАТУРАТА, не е нищо друго, освен пак диктатура. В този смисъл ЦИНИЗМЪТ на Ленин, който квалифицираше властта си като «болшевишка демокрация» на „работническата класа“ и „трудовото селячество“, има известни основания, защото тя в действителност беше йудейска диктатура на промити интелигентски мозъци. В зората си Християнството бе идеология на отшелнически общини, образувани от хора, подложени заради убежденията си на гонения от местните сатрапи. За да се тури край на това „подивяване“, някои от учениците на Христос се заемат с лобистка дейност, опитвайки се посредством чудеса от дипломатичност да издействуват «място под слънцето» за последователите на новото учение. За да преодолеят безразличието и високомерието на разгулната прослойка от дармоеди в средите на римските патриции, Св. Петър и тези, които се бяха озовали заедно с него във Вечния град, поставиха началото на една институция, известна днес като Апостолическа Църква (поради названието «апостоли» на Христовите ученици, заловили се да разпространяват догматиката). Институцията, за която става дума е именно моделът, който ще залегне впоследствие като Принцип на изграждане на Еврпоейските християнски държави и въобще на цялата Европейска цивилизация, която — да се надяваме — в наше време не изживява последните си дни (въпреки попълзновенията на антихристиянските сили по света). Големите проблеми, които се стовариха през изтеклия двадесетвековен период върху Християнството се дължат изцяло на незадоволителните опити да се християнизират ВАРВАРСКИТЕ ДЕВЕТ ДЕСЕТИ от етносите, обитаващи Европа, както и частите от Азия и Африка, намиращи се в непосредствено съседство с пределите на старата Римска империя. Варварите нахлуха — неканени и брутални, — помамени от «приятния живот» в една културно издигната територия. ТОЧНО СЪЩОТО, КОЕТО СЕ СЛУЧВА И В НАШИ ДНИ В ЕВРОПА! Те опустошиха Италийския полуостров и придадоха на живота в пределите на старата империя своя полудивашки облик, свойствен на грубите германски езичници. Неприязнено настроената към всичко християнско патрицианска каста се видя принудена да прибегне до колосалното търпение на християните в Рим и въобще на полуострова, насърчавайки ги да започнат пропаганда на идеите си сред настанилите се насила варвари. Беше настъпило времето, когато патрициите трябваше да признаят на Християнството способностите му да бъде УСМИРИТЕЛНА РИЗА за лудите натрапници. Нещастието щеше да бъде осъзнато не след дълго, когато на християните от пределите на неотдавнашния Рим стана ясно, че тяхното верую тихомълком се изражда в черепните кутии на новопосветените в Учението варвари. Постепенно Хростиянството на Италийския полуостров се вараваризира и «германизира», вследствие на което от миролюбието и готовността за всеопрощение на старите християни не остана и следа. Пявиха се — и в Италия, както и в околниоте западноевропейски теротории — нов сорт «християни», които не можеха да различат кръста от меча. Това подтикна един от късните императори на Рим — Константин Велики — «да избяга» заедно с цялата си Римска империя на ново място. Това ново място беше избрано да бъде по-близо до родните места на майка му, илирийска принцеса: на Балканския полуостров. След известни колебания дали столицата на новия Рим да бъде София (понеже е в центъра на полуострова), изборът му падна на стратегически по уместния Бизантион — на Босфорския пролив. Новата империя бе организирана по един безупречен начин, тъй че да бъде Християнска държава. Цялата тази ситуация пося семето на раздора между новата имперска столица Константинопол и духовните отци в Рим. След разделянето на Империта на Източна и Западна църквата в Рим вече не беше Апостолическа, а се зае с дейности, в които миналото величие на идеите загуби първоначалния си блясък и той трябваше да бъде заменен с блясъка на златото. Това доведе до Схизмата, чрез която Константинополската църква свали от гърба си тежкото бреме, с което я натоварваше «партньорството» ѝ с Ватикана.
прокимен на 17.02.2016 в 12:34
Църквата е черноризен покров в света на хората. Черноризството, черковността трябва да напомня всякога на миряните, че човекът, посветен на Бога, не е от "мира сего", той е гост в света на тварното, и че белилата, гиздосиите, незабрадените женски главици и наглия похотлив поглед на когото и да е, водят към демонизъм, чието друго име е светска разпуснатост.
На "православните" талибани като прокимена, ще му кажа само едно: на 17.02.2016 в 19:27
Като ти е толкова слаб ангелът, та не можеш да гледаш женска коса без пожелание - върви в Саудитска Арабия. Там можеш да се сподобиш и с мъченически венец. Ама друго си е да "мисионерстваш" по жълтите форуми пред клавиатурата.
Полковник Гундяев отида да се легитимира като лице на православието на 17.02.2016 в 19:37
Срещнаха се в Куба, защото Гундяев като руснак е приятел на комунизма, а папата, защото населението на Куба е католическо и подтискано десетилетия от комунизма. Казвам това без да съм католик. Но и Гундяев не е православен. Той е пост-съветски дерибей маскиран като духовник. А Гочев е исторически неграмотник. В неразделената Църква папата би бил първи по чест и равен по власт с останалите. Римската катедра е била неведнъж спасителка на християнството. След римската катедра следващ по чест е Константинопол, а московската патриаршия е на 5-то място в диптисите понастоящем (би била на 6-то, ако Рим не беше отпаднал). От там, освен това, са произлизали само неприятности за Православието.
прокимен на 19.02.2016 в 09:05
До автора на поста от 19:27 на 17.02.: Говори само когато си сигурен, че няма да повториш поредното клише... и по възможност се изказвай, без да подражаваш - иначе си като животните. "Всички хора знаят, че моето ДАО е велико, защото на нищо не прилича. Ако то би приличало на нещо, отдавна би станало нищожно." (Лао дзъ, Дао дъ дзин)

Напиши коментар