Каталунският национализъм се превърна през последните месеци в сепаратистко движение, което заплашва да разруши единството на една от най-старите европейски държави. Испания, която умело договори излизането от франкизма и връщането към демокрацията в началото на 80-те г., днес отново затъва в мащабна историческа криза.

 

 

"Жътварите", картина на Антони Еструх, 1907 г., която представя "бунта на жътварите" през 1640 г. срещу данъците, наложени от Мадрид. Този епизод дава името на каталунския национален химн, написан през ХIХ век

 

Каталуния мечтае за отделна съдба, подхранвайки национален дискурс, в който доброволно се представя за жертва, а централното испанско правителство е вечният потисник. В Мадрид тази заплаха срещу националното единство се възприема с гняв и възмущение.

Кризата разкри крехкостта на една страна, която е била сред най-големите и най-богати европейски сили. На фона на старите травми, съживени от новите съперничества, привържениците на каталунската независимост и защитниците на единството на Испания са изправени едни срещу други, заемайки несъвместими и противоположни позиции.

 

В центъра на каталунския въпрос е особената история на Испания, 

 

съвсем различна от тази на европейските й съседи. “Испанската държава винаги е била крехка”, казва историкът Бартоломе Бенасар, специалист по Испания, автор на монументалната “История на испанците”. “Изграждането й е много по-различно от това на Франция или Англия, обяснява историкът. Вместо прогресивно присъединяване на провинции и области около едно централно ядро, Испания се формира от доброволното обединение на няколко кралства поради династически причини”.

На един дълго време разделен на различни кралства полуостров, едното от които мюсюлманско, испанската държава се формира около 

 

брака на Изабела Кастилска с Фердинанд Арагонски през 1496 година. 

 

Зависима от арагонската корона, Каталуния се оказва под властта на централната държава, която се изгражда около Мадрид и Кастилия. През 1492 г. двамата владетели изгонват арабите от полуострова с превземането на Гранада, което слага край на осемвековното мюсюлманско присъствие. Те се впускат в завладяване на Новия свят, който Христофор Колумб току-що открил за тях.

Започва Златен век, период, в който блясъкът на Испания, превърнала се едновременно в световна империя и велика европейска сила, е в своя апогей, икономически, културен и военен. Но, от гледна точка на Каталуния, възходът на испанската държава, центрирана около Кастилия, е началото на мрачен период. Барселона, голямото пристанище на Средиземно море, се чувства несправедливо лишена от ролята си на метрополия от Мадрид, град, разположен високо в централната част на полуострова, далеч от търговските пътища и насочен единствено към управлението на империята. 

Инквизицията и смъртното наказание чрез удушване предшестват франкизма в черната легенда, разказвана от каталунците, в която централната държава винаги има лоша роля. 

 

Каталунската история се развива паралелно, с други дати и други герои.

 

Каталунците смятат създаването на графство Барселона през 987 г. за своята първа независима държава, чиято 1000-годишнина бе чествана през 1987-а. Според испанците такава държава не съществува, тъй като по онова време графството е било част от арагонската корона, не се е казвало Каталуния и никога не е имало крал.

Друга особеност е развитието през Средновековието на система от местни събрания, Каталунски кортеси, смятани за началото на народно представителство и една от първите форми на европейските демократични институции, за разлика от военното и феодално общество на Кастилия. Тези събрания пораждат Каталунската общност; тя, както и община Барселона, са предтечите на днешното автономно каталунско правителство.

Каталунската история е също история на постоянното противопоставяне на кастилския централизъм. През 1640 г. селски бунт срещу данъците, наложени от Мадрид, поражда “бунта на жътварите”, смазан в крайна сметка от Испания през 1652 година. Този епизод дава името на националния каталунски химн, написан през ХIХ век, Els Segadors (Жътварите).

Още по-странен е изборът на

 

каталунския национален празник, Ла Диада:

 

вместо да прославят период на независимост на Каталуния, те избират деня на нейния край, 11 септември 1714 г., когато Барселона е победена от френско-испанските военни части, след като е взела страната на Хабсбургите срещу Бурбоните по време на войната за наследството на Испания. В онази епоха каталунската национална идея изглежда угаснала. Ако каталунският остава разговорен език на селяните и народните класи, кастилският става езика на буржоазията.

 

Каталунският национализъм се възражда обаче през ХIХ век,

 

благодарение на новия просперитет на Каталуния. Развива се текстилната индустрия и каталунските градове се превръщат в манифактурни градове. Натрупват се благосъстояния и Барселона става цветуща метрополия, докато Мадрид, който губи американската си империя, навлиза в период на упадък. 

“Появява се националистическо движение, както в останалата част на Европа”, обяснява историкът Беноа Палистранди. “Това движение е съсредоточено около езика и културата, донякъде като в Германия или в Италия, обяснява той. През 1906 г. каталунският политик Енрик Прат де ла Риба публикува “Каталунската националност”, книга, която играе основна роля за 

 

появата на каталанизма, искането за каталунска автономия.

 

Около него се изгражда виктимарният възглед за историята, който превръща Испания във вечния потисник на Каталуния”.

Икономическите различия пораждат ново напрежение. През 1842 г. в Барселона избухват бунтове срещу споразумението за свободна търговия, подписано с Англия, което заплашва текстилната индустрия. Репресиите са сурови, а испанският генерал, който потушава бунта, ще каже: 

 

“Трябва да бомбардираме Барселона поне веднъж на петдесет години”.

 

Карлистките войни, които разкъсват Испания през ХIХ век, подхранват и нови сепаратистки тендеции в Каталуния. Първата испанска република, кратък децентрализиран опит, за първи път създава федерална държава през 1873 година. Възстановени са каталунските документи за собственост, както и Общността, каталунското автономно правителство. Превърнала се в индустриален район, Каталуния наброява през 1930 г. значително работническо население и влиятелни леви партии, социалисти, комунисти и анархисти. 

Когато Народният фронт печели изборите през 1936 г., революционна треска обзема Барселона. Анархисти и марксистки синдикати хващат оръжие срещу противниците си. Избити са свещеници и консерватори, разрушени са църкви. Ателието на Гауди, архитектът на “Саграда Фамилия”, емблематичната катедрала на Барселона, е плячкосано. В този хаотичен период, описан в прочутата  “Почит към Каталуния” на Джордж Оруел, се разпокъсва републиканският лагер. Международните бригади се борят срещу националистите при Ебро, докато в Барселона се изправят срещу троцкистите от Пум и сталинската Комунистическа партия. Изтеглянето от Барселона на републиканското правителство също е източник на напрежение между каталунци и испанци в рамките на антифранкисткия лагер. С поражението на републиката при Ебро през декември 1938 г. пада Каталуния, а франкистките части влизат в Барселона през януари 1939 г., бележейки началото на нов период на жестоки репресии. 

Извършени са бързи екзекуции, а франкисткият режим предприема драконовски мерки срещу Каталуния, на която гледа едновременно като на сепаратистко огнище и един от бастионите на испанската левица и крайна левица. 

 

Използването на каталунски език е забранено, имената на улиците са сменени, каталунското знаме също е забранено.

 

“Испанската гражданска война остава най-дълбоката рана, казва Бартоломе Бенасар. Споменът за нея продължава да подхранва идеята за една Каталуния, вечна жертва на испанския потисник, този път в лицето на Франко”.

След неговата смърт, която поражда прояви на радост в Каталуния, демокрацията й дава широка автономия. През 1978 г. е приета Конституция, която установява конституционна монархия, давайки същевременно широка автономия на испанските провинции. Тези автономни общности дават на всички области същите права, като на Каталуния или Страната на баските. Наречена Café para todos (кафе за всички), тази система не създава впечатлението, че дава привилегии само на каталунците. “Това е благодарение на гения на Адолфо Суарес, министър-председател по онова време”, обяснява Беноа Пелистранди. Но отстъпките в културната сфера позволяват да се развие преподаването на паралелна каталунска история.

“Каталунският национализъм мечтаеше за нация и си измисли испански враг, за да съществува. Проблемът е, че този възглед за Каталуния като вечната жертва на Мадрид е страстен, инструментализиран и фалшив. Това е нещо повече от исторически проблем, това е измислен и извънредно емоционален проблем, заключава Пелистранди. Каталунското общество е в плен на анахронична националистическа патология, на възраст 150 г., която днес отново се проявява. И стана почти невъзможно да се оправи всичко това”.

Превод от френски: Галя Дачкова

 

 

 

Още от категорията

Любов

Любов

„Смъртта на Николай беше трясък! Небето падна върху мен! Ванга се оказ...

3 коментар/a

observer на 09.10.2017 в 20:03
Интересно. Отстрани не изглежда такава, но повърхностният поглед лъже. Помня проститутките край стадиона Камп ноу, салфетките по подовете на заведенията и как ме арестуваха, защото снимах с камера забележителности. Както и хилядите драсканици по Саграда фамилиа отвътре. Каталунците изглеждаха някак тантурести и грозновати в сравнение с испанците (и испанките особено), но пък като че ли по-малко склонни да те измамят и ограбят на улицата.
РАВЕНСТВО, БРАТСТВО, СВОБÒДА на 12.10.2017 в 14:03
В сравнение с испанците (и испанките особено), каталунците изглеждат някак тантурести и грозновати, защото са от друга раса — потомци са на стара популация по средиземноморските брегове на Северна Африка. Според по-конкретни исторически данни, те са населението, което някога Анибал заселва от Картаген и околностите му в Европа, за да осъществи екзпанзията на Пуните, от която толкова се е боял Луций Корнелий Сулла. Национализмът може привидно да се дължи на различия в стандарта на съществуване на масите, на икономическия възход или упадък на една страна, на прогресивния или упадъчен менталитет на дадено население, на консервативните или разкрепостени религиозни възгледи на отделните личности, но всичко това са следствия от нещо много по-сериозно: РАСОВАТА СПЕЦИФИКА на човешкия материал.
«…вместо да прославят период на независимост на Каталуния, те избират деня на нейния край…» на 12.10.2017 в 14:46
Народи с такъв самоубийствен манталитет са рядкост. Може да се очаква, че един народ ще празнува победите си, но — не щеш ли — сърбите например си избират за най-велик национален празник краха на сръбското средновековно кралство на Кòсово Пòле, когато всички очаквали да им се притече на помощ Марко Кралевич, пък той взел, че непростимо се забавил и битката била спечелена от турците. Питал съм разни сърби: „Що празнувате поражението си, а не някоя своя победа, бе?“. А те са ми отговаряли: „Да не забравяме за какво трябва да отмъщаваме!“. Каталунците — и те май не искат да забравят и да не прощават. Това някак си НЕ Е ПО ХРИСТИЯНСКИ! Мирише на отмъстително йудейство. Изглежда „йудейската отмъстителност“ е свойствена за всички семитски народи. А каталунците са семити от Северна Африка — не непременно араби или евреи (семитите са безбройно много племена с общата характеристика: „Не забыть бы, не простить бы и НЕ ПОТЕРЯТЬ!“). Човек се пита: ами сърбите тогава какви са? Населението на Сърбия и до ден-днешен са илиро-славяни и даже и трако-славяни — досущ като населението в западните части на милото ни Отечество. Но създателите на Сръбското Кралство са Њеманичи, а те са истински Србе — народ, който през ранното средновековие е обитавал подстъпите на Северен Кавказ. Вероятно и те са от Семитската раса, каквито са и другите кавказци: осетинците, лазите (грузинците), а по всяка вероятност и народите от същия регион, считани днес за „арийци“ — кюрдите и арменците — поради странната случайност, че са избрали да общуват помежду си на езици, отнасяни от често изпадащата в заблуждения НАУКА към Арийското Езиково Дърво. Никой не знае какъв е бил първоначалният език на сърбите; когато най-сетне се озовават на Балканския полуостров, те заговорват на славянски. Същото е и с каталунците. Можем да си представим неблагозвучната реч, която те са донесли със себе си от Северна Африка: там се говори гърлено и дивашки! На европейска почва обаче те заговорват на латински — на езика на своите врагове, а и до ден днешен това, на което говорят, е ПРОСТОНАРОДЕН ЛАТИНСКИ, който е — подобно на рет(р)о-романския в Швейцария — най-близо до „езика на Цезарите“.

Напиши коментар