Двайсетгодишнината от  падането на Берлинската стена върна Запада  към спомена за най-големия му исторически триумф. Рухването на комунизма в Източна Европа не просто премахна един кошмар, тегнещ върху свободните общества, но и вдъхна увереност на последните в собствените им сили и бъдеще. Виденият от Фокуяма край на историята бе само синтетика на цялостната еуфория, която се самовъзпламеняваше от победното шествие на налагането на демократични институции и пазарни отношения в най-различни точки по света. Погледнато обаче от днешна гледна точка, този потенциал и авторитет, на който се радваше свободният свят, изглежда ако не изгубен, то доста разпилян. Западът вече не въздейства на масовото съзнание в страните, лишени от демокрация, а само на индивидуалното, за което говорят нестихващите миграционни процеси към него. Сякаш се превръща от разпространител на свобода в неин пазител.
Гниещият плод на победата

Тук не става въпрос със силата на оръжието да се свалят повсеместно тираничните политически режими, а в пропуснатия шанс праз 90-те години на миналия век въпросът за спазването на човешките права да се превърне в консенсусен външнополитически императив за всяка демократична държава. Съединените щати и Европа бяха така опиянени от неочаквания си успех, че на положиха никакви усилия да го интелектуализират и систематизират. Те изгубиха и този обем от солидарност, който се бе формирал от страха пред съветската опасност. Нека само си припомним колко дълго време вътре в НАТО не можеше да се изгради единна позиция по отношение на намеса в бивша Югославия. Когато накрая се решиха да действат, етническото прочистване беше вече извършено, а страната бе осеяна със стотици хиляди трупове. И всичко това се случи  след падането на Стената.

Очевидно постигането на позитивни резултати  предопределя търсенето на нови политически стратегии в много по-малка степен, отколкото негативните или дори трагичните. Нагледен пример са промените, които настъпиха в американската политика след рухването на СССР и след рухването на кулите близнаци. В първия случай Вашингтон просто се „примири” с факта, че е останал единствената свръхдържава, и тръгна поетапно да разширява влиянието си в различни региони. Готовността му да се бори с определени режими (като този на Милошевич) и да възприеме други (теократичните монархии в Близкия изток) го лиши от принципни и морални аргументи при прилагането на военна сила. Мнозина видяха в американската политика опит под маската на проповядваните общочовешки ценности да се изгражда своеобразен глобален неоимперски проект. Мисълта, че идеята за свобода може да бъде користно използвана от Запада, породи не само втвърдяване на много режими, но и отключи реакционни, антимодерни политически процеси, като в Русия например. Така свободният свят, лишен от концепция как да разпространява своето най-голямо богатство – либералната демокрация, действайки ситуационно и интуитивно, породи къде недоверие, къде разочарование у хората, живеещи в условията на политическо потисничество.

За съжаление да поправят нещата се заеха може би най-неподходящите за това хора – американските консерватори. Парадоксално е, че те имат глобални проекти, но и предизвикват глобална антипатия към себе си. Артикулирайки с трагедията, която сполетя страната им на 11 септември, разполагайки с властта, чрез новия президент Джордж У. Буш те си поставиха като цел непосилната задача да изкоренят тероризма във всяка точка по-света. Правилната си постановка, че тероризмът се заражда в условията на политическата уродливост, обвързаха с грешната преценка на собствените си възможности да се борят със злото по света. Наред с това, техните разбирания, звучащи на моменти като религиозна проповед, се разглеждаха от американските съюзници като проява на волунтаризъм, авантюризъм и примитивизъм. Дори тези европейски правителства, които възприеха позициите на Белия дом, трябваше да отидат на сериозна конфронтация със собствените си общества. Високопарните речи за налагането на демокрация в Ирак не звучаха автентично, защото бяха казани не от Запада, а от част от западните правителства. Поривът за изграждане на един свободен свят изхождаше от толкова малка политическа база, че бе предварително обречен на неуспех, още преди да бе започнало изготвянето на самите военни планове за инвазията в Ирак или Афганистан. Снимките с издевателствата в затвора Абу Граиб, постоянно пълзящите слухове за тайни затвори на ЦРУ в трети страни, нестихващото насилие в Афганистан, Ирак и къде ли още не, са само допълнителните щрихи към провала на една политика, която може да се характеризира като първия целенасочен американски опит активно да трансформират световната политическа сцена. Вместо кръстоносен поход срещу тероризма се получиха два нови Виетнама.

След като Западът на успя да превърне въпроса за демокрацията в своя външнополитическа ценност през 90-те години на миналия век, след като се провали в опита си силово да модернизира чужди общества по време на управлението на Буш, очевидно трябва да се търсят нови пътища да се разпространяват демократичните ценности. Това е не просто мисия, става въпрос за оцеляване. От една страна, недемократичните страни ще трупат все по-голям потенциал и всеки сблъсък с тях може да прерасне в тежък военен конфликт. От друга страна, недъзите на обществата, живеещи под диктатура, се възпроизвеждат или могат да започнат да се възпроизвеждат и в емигрантските общности на Запад. Демографските процеси могат да направят в бъдеще актуален въпроса за оцеляването на демокрацията в страни, за които този въпрос изглежда е решен от десетилетия и столетия.

И накрая Западът трябва да се обърне към успешния си опит в Източна Европа. Той успя да я модернизира, като я интегрира в себе си. Тъй като и Европейският съюз, и НАТО имат определен предел на разширяване, който не може да стане глобален, си струва да започне работа за създаване на глобално обединение на демократичните държави. То трябва да има ясни критерии кой може да членува в него и страните членки да бъдат готови да поставят и решават там значими проблеми. Сигурен съм, че една бъдеща Световна демократична лига ще намери с какво да бъде полезна на човечеството.

Още от категорията

3 коментар/a

независим на 20.11.2009 в 19:29
Георги, има поне три преведени книги на български и още куп статии от въпросния Фокуяма. Направи си труда да погледнеш и да видиш, че е Фукуяма. Освен ако разбира се не е техническа грешка. Често се случват напоследък.
eajhjju на 21.11.2009 в 04:44
мани-мани.
Това са ГЛУПОСТИ на 23.11.2009 в 05:13
на квадрат и милионите в РБългария най точно могат да дадат отговор на всеки ДЪРВЕН ФИЛОСОФ говорещ за някакви си промени, демокрациья и прочие лозунги.Много добре се вижда днес кои си построиха демокрацията /КОМУНИЗМА/ във собствените фамилии, кои си ллазхождат свободно задниците по чужбина, сафари в Африка и о-в Пукет и кои стоят под порасналите сливи около соц.панелките.Планът РанЪт си свърши своето.Дрънкат си хората, пишат си за дап си чешат езиците.Заблуждават себе,нонеи народа.

Напиши коментар