Мутренската обстановка  е  развитие на комунизма, отървал се от идеологическите пречки
Петър Добрев разговаря с Алфред Фосколо

    Алфред (Фреди) Фосколо е роден през 1942 г. в София от смесен брак между българка и французин. Получава образованието си във Франция, завършил е право и българска филология. През 1966 г. е един от основателите на софийския Съюз за независимост и възход "Левски", който разпространява позив с обръщение към предстоящия IX конгрес на БКП с искания за излизане от Варшавския договор и свободни избори. По тази причина Фосколо е осъден на 15 години затвор за шпионаж. Излежава три от тях, след което е пуснат. Бяга нелегално във Франция с бъдещета си съпруга, откъде организира бягството на други политически затворници, сътрудничи на известни български борци срещу комунизма и пише за България във френската преса. Дългогодишен сътрудник на сп. „Нова алтернатива“, което се занимава специално с Източна Европа. След промените правителството на Жан Виденов  обявява за Фосколо за„персона нон грата“ през 1996 г. В крайна сметка той получава българско гражданство през 2002 г. и днес продължава да пише за България.

 

 - Г-н Фосколо, и във Франция трябваше да минат много години след Втората световна война, за да започне да се говори открито за тогавашните престъпления. Почти 20 години след края на тоталитаризма, дойде ли времето и в България да се разгледа критично прериода след 1944-та година?

 - За съжаление в България още не сме на този стадий. Не става дума за помирение. То не може да се случи без разкаяние и без прочит на историята. Това ще стане някой ден, когато може би ще има общ пантеон на падналите за правда и свобода, за нормално съществувание. Там ще бъдат и Вапцаров и Георги Марков, няма да се делят жертвите. Смятам, че не всички партизани например са били користни и съветски агенти. Сигурно и между тях е имало младежи като мен навремето, които са разпространявали позиви и са участвали от идеализъм. Но те са били очистени после от собствените си другари възпитаници на СССР. Трябва паметта да стане история, а това подлежи да стане в България.

 - Но за да стане история, паметта трябва да се запази. Не се ли губи паметта у нас за борците срещу комунизма, за които вие доста сте писали във френската преса?

 - Да, така е. Имаше дисиденство в България, въпреки че много го отричат - ще ви кажа защо. Трябва обаче да се уточни, че това е дума, която е измислена на Запад. Тя означава отцепник от идеята, който обаче не я оставя. Аз не се смятам за дисидент, защото никога не съм бил комунист. Съпротивата е нещо отделно, в България имаме такава срещу комунистическия режим в лицето на горяните. Така или иначе, дисидентите са хора, които са запазили достойнството си и аз мога да кажа, че съм ги срещал в затрова, макар да съм от едно по-късно поколение, когато затровите не бяха толкова пълни. Стари затворници са ми казвали, че в килиите където ние бяхме по четири човека, преди са били по 17. За да си дисидент обаче ти трябва не само достойнство, а и медии, които да отразят твоите позиции. Само девет души руски дисиденти протестираха на Червения площад срещу влизането на танковете в Чехословакия, но там бяха западните медии да ги отразят. А на България никой не обръщаше внимание. Освен това, най-известните дисиденти бяха писатели, поети, журналисти, а в България бяха повече обикновени чиновници, селяни, работници. Ако наистина в България имаше някаква липса, то тя беше на интелектуалци при дисидентите. Но дисиденти като явление имаше. То обаче не срещаше подкрепата на запада. Имаше един провинциален учител, който беше написал нещо и наивно искаше да го даде на някое западно посолство. Всички го върнаха и той завърши при българската милиция и в затвора. Нямаше кой да покаже на света българското дисиденство. Нашето списание „Нова алтернатива“ беше малко изключение в тази насока.

 - Защо българските борци срещу комунизма като Илия Минев не намериха място сред управниците в новото време?

 - Те не бяха удобни, защото бяха истинските съпротивляващи се, няма да кажа дисиденти. Част от тези, които взеха властта след 89-та година бяха част от сценария на БКП за смяна на властта под друга маска и нямаше как да застанат до фигури като Илия Минев и други. Щеше веднага да възникне въпроса те какво са правили докато той се е борил? Подобно сравнение веднага разобличава. Затова те предпочетоха да се представят като първи и отхвърлиха всички стари борци, както и емигрантите.

 - В този смисъл вие подкрепяте ли тезата на покойния Световлав Лучников, че СДС е организация на перестройката, целяща да запази позициите на старата власт?

 –  Да, така е. Разбира се вътре имаше и чисти фигури, като самия Лучников, които да създават някакъв авторитет.  Но на тях не им дадоха да се изявят реално. Ние бяхме много наивни, но нямаше и как, всички имаха огромни надежди, когато виждаха как рухва комунизма. Но все пак има и напредък, в Европа сме, можем да пътуваме свободно. Винаги съм подкрепял европейската идея, смятах, че тя е единственият начин да се направи алтернатива на комунизма, нацизма и всички такива смъртоносни иделогии.

 - Можем ли обаче да сме пълноценен член на Европейския съюз, когато виждаме една реабилитация на комунистическото минало на България?

 - Лошото е, че днес факторите в държавата не желаят да се знае за борците срещу комунизма. Но мисля, че именно както се е случило във Франция, след време тези неща ще изкочат благодарение на по-младите поколения – колкото и старите да ги окуряват, че за сега нищо не правят. Ще се намерят хора. В момента все още запазваме суровия материал на историята, която в последствие да прочисти обществото.

- Как си обяснявате мирното съжителство на европейските политици с някогашните комунисти?

 –  Да, но от ЕС казват, че днес у нас няма Политбюро, което да назначава за управляващи бившите комунисти. Наистина ние демократично сме си ги избрали, колкото и да е имало манипулации. Трябва да се отбележи, че не само в България има носталгия по комунизма. Тя се появява и в охолни страни като Германия дори. Но аз го отдавам на възрастта. Всеки има носталгия по младостта си. Дори един приятел, който прекара 12 години по затворите, наскоро ми обясняваше колко хубаво е било навремето. Опасността е, че комунизмът не е осъден. За това е възможно и младите поколения да отиват към неокомунистическите идеи, както става и в Източна Германия. Не се случи световното осъждането на системата, което се случи с нацизма. За жалост нямаше осъждане на комунизма и за това той още е жив. Навремето казваха за нацизма, че утробата на звяра е още топла и младите поколения трябва да знаят всичко, за да не се връщат към грешките на миналото. За съжаление утробата на комунизма е още плодородна. Дай Боже няма да се върне на сталинизма, но още може да се прероди в нещо. Днес левите във Франция се оправдават, че комунизмът никога не е бил осъществен и, че те тепърва ще го осъществят. Казват, че у нас не имало комунизъм. Аз им казвам, че в Източна Европа беше баш комунизмът. Виждаме, че същите тертипи се възпроизвеждат навсякъде другаде – в Куба да речем. Екзотична страна, но същите чистки, лагери, убийства като в Европа. Да не говорим за Камбоджа, където си избиха една четвърт от населението за четири години. За това не мога, дори пенсионер, да остана със скръстени ръце. Не си е отишла опасността и за това ще  продължавам да работя. Нормално е младите да не знаят точно какво е било, трябва да им се напомня. Веднъж гледах как по Би Ти Ви попитаха едно дете кой е бил Тодор Живков. То отговори : той е бил велик диктатор, по негово време хората са живеели по-добре. Смешно, но всъщност тъжно.

 - Има много такива хора, които казват, че преди е нямало бедни ?

 –  Всъщност всички бяха бедни, дори номенклатурата. Те бяха осъществили комунизма и парите нямаха такова значение. Важна беше властта, мястото ти в йерархията и полагащите се привилегии, които заместваха парите. До голяма степен номенклатурата нарочно бутна системата, защото тя пречеше, беше склерозирала. Тя им пречеше да станат това, което са в момента – олигарси и мутри. Мутренската обстановка  е  развитие на комунизма, отървал се от идеологическите пречки. Много хора казват : вижте колко лошо стана като „избухна“ демокрацията. Не, това са последиците от половин век комунизъм – и за икономиката, и за манталитета. Днес имаме не държавен, а мутренски монопол, който е част от старата система.

  - Можем ли да говорим в бъдеще за някаква реална опозиция в България? Как определяте състоянието на днешните т.нар. „десни партии“?

 –   В България всички говорят за десни партии, но в началото СДС бяха обявени за такива само, защото бяха антикомунистически. Тяхното функциониране беше ляво, тяхните подходи бяха леви. А консерваторите бяха БКП-БСП. И днес е така, това е партията на най-богатите хора в България, на олигарсите. Те имат интерес да блокират промяната. Трябва да им свалим шапка, че успяха в сценария. Сигурно не точно както са искали, но все пак успяха да го приложат. Оставям настрана голямата и отвратителната изненада от поведението на Негово Величество, която е болезнен въпрос за много хора като мен, които са били изгонени от България. Очаквахме, че той може да се яви като някаква съвест на нацията. Но днес не виждам как опитите на разните т.нар. „десни“ останки могат да направят някаква обединена опозиция. Те не разполагат нито с финансите, нито с медиите, които отдавна са превзети много хитро от червените. Но най-важното е, че вече нямат и моралния капацитет. Явно Бойко Борисов и ГЕРБ ще са следващите водещи. Но за мен това е последната стъпка преди истинската промяна. Трябва да се мисли за след това. Тогава ще дойде времето на по-младото поколение. Надявам се да се появи нещо ново, още повече, че за огромно наше щастие сме част от ЕС. Иначе щяхме да сме на нивото на Беларус. Нищо, че ЕС си остава бюрократичен и подвластен на левите интелектуалци, които бягат от едно критично разглеждане на историята.

 - Можем ли обаче да вървим напред без осъзнаване на миналото?

 - Много трудно. И Владимир Буковски дава този пример, че германците са успели бързо да се възстановят от тоталитарен режим, само защото са осъзнали вината си. Едва ли това осъзнаване би се получило, ако нацизма не беше осъден световно. Трябва общо осъждане, не само в България, а има сили, които нямат никакъв интерес това да стане. За това и премиерът ни казва, че който се интересува от комунистическото минало е „ненормален“. Това ще е така, докато на Запад не искат да правят сравнение между нацизма и комунизма. Там клатят глава и казват, че нацизма е бил най-големият ужас. Да, но продължил 12 години. А украинският глад само за две години през 30-те прави най-малко три милиона жертви – без лагери. А какво става като прибавим и тях и всичко останало?

 -Как виждате България след 10 години?

 - Имам надежда за бъдещето. Но тук много се държи на етническото в нацията. Не е важно да оцелее етносът, а нацията. България трябва да стане привлекателна точка, така че най-различни хора да искат да се приобщят към българската нация, към българската култура и битие. Това ще спаси нацията, не етносът. Трябва да сме привлекателни, а това не е трудно – има много прекрасни неща - при хората, при бита, при много неща.

 

 

 

Още от категорията

Напиши коментар